Прескачаме открити ходове. Невинаги е лесно: ръбовете им са лепкави, плъзгави и на места срутени. Освен това умората започва да тегне над нас. Коли ни пресрещат и задминават с трясък и пръски кал. Артилерийските впрягове вдигат снопове гъста вода и ни пръскат. Под камионите се въртят същински течни колела и плискат всичко около ръмжащите коли.
Колкото повече се стъмнява, толкова по-фантастично се очертават върху облачното небе друсащите се впрягове, над които стърчат шии на коне и профили на конници с развети пелерини и пушки през рамо. По едно време застигаме артилерийски ракли. Те спират и остават на мястото, докато минем. Чуваме смесица от скърцане на оси, гласове, караници, заповеди, които се засичат сред големия океанен шум на дъжда. Над тъмната безредна навалица димят задниците на конете и пелерините на конниците.
— Внимание!
Вдясно на земята се виждат някакви купчини — мъртъвци. Когато минаваме край тях, несъзнателно се мъчим да не ги настъпваме, но ги оглеждаме. Зърваме подметки, опънати вратове, хлътнали лица, които не могат да се разпознаят, полусвити ръце, които се подават от черната безредна маса.
А ние вървим, вървим по все още оловнобелезникавите изтъпкани от крака нивя, под небето, в което облаците се разгръщат като дрипи сред тъмнеещия простор, сякаш изхабен от толкова дни допир с тъй жалки човешки тълпи.
После пак слизаме в ходовете.
Те са в ниското. За да стигнем до тях, правим широк завой, така че тези, които са в ариергарда, виждат как на стотина метра цялата рота се разгръща в здрача, тъмни човечета, които пълзят по нанадолнището едно след друго, нижат се с щръкнали над раменете инструменти и пушки и в земята потъва тъничка върволица хора, вдигнали ръце като за молитва.
Тези ходове, които са още на втора линия, са пълни с народ. По праговете на укритията, над които виси и се клатушка кожа или сиво платнище, са наклякали брадясали хора и с безжизнени очи ни гледат, докато минаваме, сякаш нищо не виждат. През други платнища, спуснати до долу, се подават крака и се чува хъркане.
— Дявол да го вземе, ама дълъг излезе тоя път! — започват да мърморят някои.
Раздвижване, тласък назад.
— Стой!
Трябва да спрем, за да минат други. Ругаейки, се дръпваме към наклонените стени на окопа. Минава рота картечари със странни товари.
Край няма. Тези дълги спирания ни съсипват. Мускулите започват да болят. Продължителното тъпчене на място просто ни смазва.
Едва потегляме и трябва да се отдръпнем в един ход, за да пуснем смяната на телефонистите. Изтегляме се като недоволен добитък.
Поемаме по-тежко.
— Внимавай, жици!
Телефонна жица лъкатуши над окопа, на места го пресича между два кола. Когато не е достатъчно обтегната, слиза във вдлъбнатината, закача се за пушките на войниците, които минават, хората се мъчат да се освободят и пак ругаят телефонистите, задето никога не си окачват свястно вървите.
По-нататък отпуснатите и сплетени ценни жици все по-често пресичат хода и ние мятаме пушките през рамо с приклада нагоре, обръщаме лопатите надолу и вървим, превили рамене.
Изведнъж пак забавяне. Мъкнем се крачка по крачка, едва не си стъпваме по краката. Челото на колоната трябва да е навлязло в трудно проходимо място.
Стигаме до него. Наклон на почвата води до зееща дупка: Покрития ход. Другите вече са изчезнали в този своего рода заден вход.
— Сега какво? В това черво ли ще се провираме?
Всеки се колебае, преди да се спусне в тясната подземна тъмница. Колебанията и разтакаванията се отразяват и върху задната част на колоната, там се блъскат, струпват се, понякога внезапно спират.
Още от първите стъпки в Покрития ход върху нас се спуска тежък мрак и ни разделя един от друг. Всичко е пропито с миризма на мухъл и тиня. На тавана на землистия коридор, който ни поглъща, различаваме по-светли черти и дупки — там, където дъските са се напукали или разместили; през тях на места обилно се стичат струйки вода; опипом се мъчим да се пазим, спъваме се в купчини дървета; отстрани се блъскаме в смътно очертаните отвесни подпорни греди.
Въздухът в този безкраен пасаж глухо кънти — тук е настанен прожекторът, пред който след малко ще минем.
След като вървим четвърт час, опипом, плискани от дъжд, някой, на когото мракът и водата са дотегнали и който се е уморил да се блъска в непознатия ход, мърмори: