— Нищо, ще запаля!
И веднага след това електрическо фенерче светва ослепително. Но подофицерът изкрещява:
— Стой! Кой е тоя тъпак, дето пали! Да не си полудял? Не ти ли е ясно, красто, че се вижда през дъските?
И фенерчето, събудило със светлия си лъч мрачни мокри стени, се прибира в тъмнината.
— Как тъй ще се вижда? — ръмжи подигравателно човекът. — Да не сме на първа линия!
— Аха, не се виждало!…
И подофицерът, който върви в редицата, без да спира, се обръща, доколкото можем да съдим по гласа му, и започва да обяснява на пресекулки:
— Дивак, такъв, ама акробат…
И изведнъж пак закрещява:
— Пак някой пали цигара! Брей, че бардак!…
Този път иска да спре, но колкото и да се мъчи и да пъшка, принуден е да следва бързото движение, то го отнася и го кара да преглътне виковете, които го задушават; в това време цигарата, причина за гнева му, безмълвно изчезва.
Прекъслечното тракане на машината става по-ясно, около нас топлината се сгъстява. Колкото повече напредваме, толкова повече се тресе спареният въздух в хода. Скоро тракането на мотора ни блъска в ушите, цели ни разтърсва. Горещината се засилва, лъха ни в лицата като дъх на животно. По подземния трап се спускаме към някаква адска оживена кухня, тъмночервено зарево започва да хвърля кървави отблясъци по стените, върху които смътно се очертават нашите тромави превити сенки.
Сред дяволски оглушително кресчендо от топъл вятър и светлина се свличаме към пещта. Оглушени сме. Сега сякаш самият мотор се носи и шеметно се приближава до галерията, за да ни пресрещне със своя фар и своята смазваща тежест.
Полузаслепени, пламнали, минаваме пред червеното огнище и черния мотор, чието колело бръмчи като ураган. Едва имаме време да видим хората, които се въртят около него. Затваряме очи, задъхваме се при допира с това шумно палещо дихание.
После трясъкът и горещината ни удрят откъм гърба, намаляват… Моят съсед измърморва под носа си:
— Пък тоя глупак разправя, че моето фенерче се виждало!
Ето ни на открито! Небето е тъмносиньо, малко по-светло от земята. Дъждът все по-силно плющи. Вървим с мъка по глинестата кал. Цялата обувка потъва и колкото пъти си измъкваш крака, усещаш колко болезнено е натежал от умора. В тъмното нищо не се вижда. Все пак, като излизаме от трапа, забелязваме безредно струпани греди, които сякаш се боричкат в разширения окоп: разрушено укритие.
В този миг един прожектор спира над нас голямата си фантастична подвижна ръка, която сякаш шари из безкрая, и ние откриваме, че купът изкоренени и щръкнали греди от изпочупеното скеле е населено с мъртви войници. Съвсем близо до мене една глава е закрепена на коленичило тяло кой знае как и виси на гърба: на бузата — черно петно с краища от засъхнали капки. Друго тяло е обхванало с ръце кол и е полусвлечено. Трети се е свил на кравай, панталоните му са смъкнати от снаряда, оголеният корем и ребрата се белеят. Друг се е проснал край купчината и ръката му лежи на пътя, по който се движим. На това място се минава само нощем, защото задръстеният от затрупването окоп е недостъпен денем, и всички стъпват върху тази ръка. На светлината на прожектора успях да я разгледам — костелива, протрита, нещо като атрофиран плавник.
Дъждът плющи. И този шум на течаща вода господствува над всичко. Ужасна пустота. Чувствуваме я по цялата си кожа, сякаш ни оголва. Поемаме в открития ход, докато нощта и бурята остават сами с мъртъвците, захвърлени и заловени за това късче земя като за сал.
От вятъра капките пот върху лицата ни замръзват. Наближава полунощ. Шест часа вече вървим сред непроходима кал. Сега е часът, когато в парижките театри, украсени с полилеи и лампи, сякаш окичени със звезди и цветя, изпълнени с трескав разкош, с шумолене на скъпи дрехи, с празнична топлина, уханната сияеща тълпа говори, смее се или се усмихва, ръкопляска, разведрена, приятно развълнувана от хитроумно сменящите се конфликти, които комедията й е представила, или пък се любува на блясъка и богатството на военните апотеози, които изпълват сцената на мюзикхола.
— Стигаме ли? Дявол да го вземе, ще стигнем ли някога? — стене дългата редица хора, които политат в дупките и мъкнат пушки, лопати или кирки под безкрайния порой. Вървим, вървим. Пияни от умора, залитаме ту на една, ту на друга страна: натежали, мокри до кости, се блъскаме с рамо о мократа като нас земя.