— Стой!
— Стигнахме ли?
— Друг път сме стигнали!
В този миг ни повлича силен тласък назад; чуват се гласове:
— Загубили сме се.
Истината плъзва сред обърканата скитаща орда: при някое разклонение сме объркали пътя и сега само дявол знае как ще се оправим.
Нещо повече, от уста на уста се разнася слухът, че зад нас иде въоръжена рота, която отива на предните линии. Пътят, който сме поели, е затлачен от хора. Истинско задръстване.
Трябва на всяка цена да се опитаме да се върнем в окопа, откъдето сме се загубили; както разправят, той бил някъде наляво, през която и подземна галерия да минем. Останали без сили, войниците изливат нервността си с ръкомахане и остри протести. Влачат се нагоре-надолу, скупчват се под бялата светлина на ракетите и се отпускат на земята. Войниците чакат, проточили редица от юг към север под безмилостния дъжд.
Поручикът, който ни води и ни е заблудил, успява да си пробие път покрай хората, търси страничен изход. Ето отвора на един нисък тесен ход.
— Оттук трябва да поемем, грешка няма — бърза да каже офицерът. — Хайде, напред, приятели!
Всеки мърмори и поема товара си… Но от групата, която вече е влязла в малката подземна галерия, се дочуват псувни.
— Това са кенефи!
От хода излиза воня, върху чието естество не може да има спор. Влезлите там спират, инатят се, отказват се да вървят по-нататък. Струпваме се едни връз други, задръстваме входа на нужниците.
— По-добре да сечем през полето! — крещи някой.
Но от всички страни мълнии разкъсват небето над насипите и гледан от тази дупка, пълна с пъплещ мрак, декорът е толкова ужасяващ със сноповете оглушителни пламъци, които се издигат във висините, че никой не се отзовава на думите на лудия.
Щем не щем, ще трябва да минем оттук, щом не можем да се върнем назад.
— Напред по лайната! — вика първият от редицата.
Поемаме, задавени от погнуса. Вонята става непоносима. Вървим в мръсотиите, които различаваме сред землистата тиня по мекотата.
Засвистяват куршуми.
— Навеждай главата!
Понеже ходът не е дълбок, принудени сме да се навеждаме много ниско, за да не бъдем убити, да вървим превити на две над купчините изпражнения, по пръснати хартии, които се открояват като петна.
Най-сетне отново попадаме в хода, от който по погрешка сме се отклонили. Поемаме по него. Все вървим, вървим и не стигаме.
Вадата, която сега тече по дъното на окопа, измива отвратителното зловоние от краката ни, а ние се мъкнем мълчаливо, без мисъл, затъпели, зашеметени от умора.
Грохотът на артилерията зачестява, слива се в един-единствен трясък над цялата земя. От всички страни изстрелите и взривовете хвърлят бързи лъчи, които чертаят смътни ленти върху черното небе над главите ни. После бомбардировката става толкова наситена, че светлината вече не угасва. Сред непрекъснатата верига светкавици ясно се виждаме едни други с каски, мокри като риби, с лъснати от вода каиши, с проблясващи лопати, виждаме дори белезникавите капки на неспирния дъжд. Никога не съм присъствувал на подобно зрелище: ярка лунна светлина, произведена от топовни изстрели.
Същевременно снопове ракети летят откъм нашите и откъм вражеските линии, съединяват се, смесват се и образуват съзвездия; по едно време в небесната долина между двата насипа се появява една Голяма мечка от ракети и осветява страшния ни път.
Пак сме се заблудили. Сега вече трябва да сме много близо до първите линии, но в тази част на равнината една хлътнатина на терена образува нещо като леген, из който се мяркат сенки.
Минаваме през подземна галерия в една посока, после в друга. При фосфоресцентната вибрация на оръдията, насечена като на филм, над насипа се очертават двама души, които все опитват да прескочат окопа с натоварена носилка.
Поручикът, който, ако не друго, знае поне къде трябва да отведе групата работници, им подвиква:
— Къде е Новият ход?
— Не знам.
Ние, от редицата, им задаваме друг въпрос:
— На какво разстояние сме от швабските линии?
Те не отвръщат. Говорят нещо помежду си.
— Уморих се. Не мога повече. Да поспрем — казва този, който върви отпред.
— Хайде, карай, дявол да те вземе! — сърдито вика другият и тежко пристъпва в калта с изопнати от носилката ръце. — Няма да стоим да мухлясаме тук я!
Слагат носилката върху насипа; единият й край се подава над трапа. Като минаваме отдолу, виждаме краката, на проснатия човек и дъждът, който вали над нея, се стича оттам на черни капки.