— Ранен ли носите? — питаме ние отдолу.
— Не, труп — изсумтява този път единият от носачите. — Поне осемдесет кила тежи. Ако е въпрос за ранени, нямам нищо против, ама от два дена и две нощи вече не пренасяме ранени; за какво ли се трепем заради умрели!
И носачът, застанал на ръба на насипа, стъпва с един крак на отсрещния насип и широко разкрачен, пазейки с мъка равновесие, пак хваща дръжките на носилката и се опитва да я прехвърли от другата страна; вика на другаря си да помага.
Малко по-нататък виждаме приведена фигура с качулка; човекът вдига ръка към лицето си и на ръкава му блясват две златни черти — офицер.
Ето, той ще ни покаже пътя… Но офицерът ни пита дали не сме виждали батареята му, търсел я. Никога няма да стигнем.
И все пак пристигаме.
Озоваваме се пред някакво катранено поле, из което стърчат тънки колове. Изкатерваме се и мълчаливо се пръскаме. Тук е.
Докато заемем местата си, стана цяла история. На четири пъти трябва да минем напред, после да се връщаме, за да може ротата равномерно да се разпредели по дължината на хода, който ще се копае, да се наредим така, че между всяка група, състояща се от един копач и двама с лопати, да има еднакво разстояние.
— Още три крачки напред… Много е. Крачка назад. Хайде, крачка назад, да не сте глухи?… Стой!… Така!…
Разместването се ръководи от поручика, от един подофицер и от един от инженерните войски, изскочил като от земята. Заедно или поотделно, те търчат като луди край редицата, крещят нареждания със сдържан глас в лицата на войниците и понякога ги хващат за ръка, за да ги преместят. Започната в пълен ред, операцията се изражда в блъсканица поради недоволството на изтощените войници, които непрекъснато трябва да се вдигат от мястото, където са се строполили.
— Пред първите линии сме — тихо казва някой до мене.
— Не — шепнат други гласове, — точно зад тях сме.
Никой нищо не знае. Дъждът продължава да вали, все пак не тъй силно, както по време, когато вървяхме. Но какво значение има дъждът! Проснали сме се на земята. Толкова ни е добре, както сме настанили гърбовете и краката си върху меката кал, че пет пари не даваме за водата, макар да ни боцка по лицата, да тече по телата ни, върху подгизналото легло, от което не можем да се откъснем.
Но едва успяваме да си поемем дъх. Не ни оставят непредпазливо да потънем в дрямка. Трябва здраво да се заловим за работа. Сега е два часът през нощта: след четири часа ще бъде толкова светло, че не ще можем да стоим тук. Няма нито миг за губене.
— Всеки войник — ни казват — трябва да изкопае 1,50 метра дължина на 0,70 метра ширина и 0,80 метра на дълбочина. Така че на всяка група се падат по 4,50 метра. И ви съветвам да не се потривате: колкото по-скоро свършим, толкова по-скоро ще си вървите.
Тая песен ни е известна. Няма пример в аналите на полка, когато група за наряд по терасирането да си е тръгнала преди часа, когато се налага да се оттегли, за да не бъде забелязана, открита и унищожена заедно с извършената от нея работа.
Шепнем:
— Добре де, ясно… Няма смисъл от толкова приказки. Пести си ги!
Но освен неколцина, които не можем да събудим — след малко те ще бъдат принудени да работят свръх сили, — всички юнашки се залавяме за работа.
Започваме да копаем първия пласт на новата линия: влакнести буци пръст с трева. Лекотата и бързината, с които тръгва работата, като всяко начално терасиране създават илюзията, че задачата ни ще бъде бързо изпълнена, че ще можем скоро да се върнем да спим в дупката, и това донякъде разпалва усърдието ни.
Но било поради шума на лопатите, било, че някои въпреки строгата забрана си приказват почти на глас, нашата група събужда една ракета, чиято пламтяща отвесна черта изскърцва от дясната ни страна.
— Залягай!
Всички се хвърляме на земята, а огромната бледа светлина на ракетата с полюляване шари над това своего рода гробище.
Когато тя угасва, чуваме как тук-таме, а после и навсякъде войниците излизат от неподвижността, която ги прикрива, и вече по-предпазливо се залавят за работа.
Скоро нова ракета извива дългото си златисто стебло и светлината й отново поваля неподвижно тъмната редица копачи. После още една и още една.
Куршуми раздират въздуха около нас. Чуваме вик:
— Ранен!
Той минава, подкрепян от другари; изглежда дори, че ранените са неколцина. Смътно се мярка група войници, които се влачат един, друг и си тръгват.