Мястото става опасно. Навеждаме се, клякаме. Неколцина ринат пръстта коленичили. Други работят проснати, измъчени, обръщат се на една, на друга страна, сякаш сънуват кошмар. Почвата, чийто пръв пласт лесно махаме, после става глинеста, лепкава, трудно се работи, лепи се по кирките и лопатите като маджун. След всяко копване, кирката трябва да се чисти.
Вече се извива като змия лека подутина от изхвърлена пръст и всекиму се струва, че с торбата и навития си шинел укрепява този зародиш на насип и при всеки нов залп се свива зад мъничката сянка…
Докато работим, се потим, щом спрем, студът ни пронизва. Принудени сме да надвием умората и пак да започнем да копаем.
Не, няма да успеем… Пръстта става все по-тежка. Магическа сила сякаш сковава ръцете ни. Ракетите ни преследват, гонят ни, не ни оставят дълго да работим; и след всяка, под чиято светлина се вкаменяваме, трябва да се борим с още по-трудна задача. Отчаяно, бавно, с цената на тежки страдания дупката слиза надолу.
Почвата става по-мека, от всяка лопата с пръст се стичат капки вода и падат с мек шум. Най-сетне някой вика:
— Ами това е вода!
Този вик се повтаря, преминава по цялата редица копачи.
— Има вода. Нищо не може да се направи!
— Групата, дето е Мелюсон, е изкопала по-дълбоко и се е натъкнала на вода. Попаднали сме на тресавище.
— Нищо не може да се направи!
Спираме объркани. В тъмнината чуваме шума на лопатите и кирките, захвърляни като празни пушки. Подофицерите опипом се мъчат да се доберат до офицерите за инструкции. Тук-таме войници, без да искат повече обяснения, заспиват сладостно под милувката на дъжда и под сиянието на ракетите.
Доколкото си спомням, приблизително в този миг започна, бомбардировката.
Първият снаряд страхотно разтърси въздуха, сякаш го раздра на две, други вече ни засичаха с вой, когато към единия край на редицата взривът вдигна пръстта във въздуха сред величието на нощта и дъжда и освети върху внезапно появилия се черен екран размахани ръце.
Благодарение на ракетите германците вероятно ни бяха открили, бяха ни видели и бяха съсредоточили стрелбата си по нас…
Войниците се спуснаха, затъркаляха се към малкия трап, който бяха изкопали. Промъкнахме се в него, залегнахме във водата и закрихме главите си с лопатите. Вдясно, вляво, отпред, зад нас снарядите избухваха толкова близо, че всеки от тях ни разтърсваше и ни блъскаше в нашето глинесто легло. Скоро сякаш един-единствен трус непрекъснато започна да разтърсва плътта на печалната канавка, препълнена с войници и покрита с лопати като с люспи, под пластове дим и водопади светлина. Парчета снаряди и отломки се кръстосваха във всички посоки и чертаеха мрежа от шумове над заслепената равнина. След по-малко от секунда всички вече мислехме това, което някои мълвяха, заровили лица в земята:
— Тоя път няма спасение.
Малко пред мястото, където бях залегнал, една фигура се надигна и изкрещя:
— Да си вървим!
Проснати тела се надигнаха наполовина изпод савана от кал, която се стичаше от крайниците им като дрипи; зловещите призраци завикаха:
— Да си вървим!
Стояхме на колене, на четири крака; блъскахме се към канавката.
— Придвижвай се! Давай! Придвижвай се!
Но дългата редица остана неподвижна. Неистовите стонове не й подействуваха. Онези откъм края не помръдваха и тяхната неподвижност задържаше останалите.
Ранени минаха, пълзейки върху другарите си като по отломки, и изпръскаха с кръв цялата рота.
Най-сетне разбрахме причината на безнадеждната неподвижност на отряда.
— Преграден огън!
Странна паника обзе войниците. Те надаваха нечленоразделни викове, блъскаха се на място, мъчеха се да се измъкнат, без да могат да помръднат, крещяха. Колкото и малко убежище да беше едва изкопаният трап, никой не се решаваше да излезе от вдлъбнатината, за да се скрие в напречния окоп, който трябва да беше някъде наблизо… Ранените можеха да пълзят над живите, но това беше ужасен риск, пък и всеки миг някой от тях отново падаше на дъното улучен.
Истински огнен дъжд се сипеше смесен с дъжда. Треперехме от главата до петите, сякаш непосредствено свързани със свръхестествения грохот. Най-отвратителната смърт се спускаше, подскачаше и се забиваше навсякъде около нас сред потоци светлина. Нейният блясък ни ослепяваше, разкъсваше вниманието ни на всички страни. Плътта се готвеше за чудовищна жертва!… Смазващото вълнение беше толкова силно, че едва сега си спомнихме подобни преживелици — пороя от снаряди, воя, изгарянето, вонята. Само при бомбардировка човек наистина си спомня за минали бомбардировки.