Нови ранени пълзяха непрекъснато, опитваха се да избягат въпреки всичко, плашеха ни, ние стенехме при техния допир и си повтаряхме.
— Оттук няма да се измъкнем, никой няма да се измъкне.
Внезапно настъпи празнота в човешката верига; по-голямата част бяха започнали да се изтеглят назад; задръстването намаляваше.
Отначало запълзяхме, после затичахме, превити в калта и водата, пълна със светкавици и пурпурни отблясъци, препъвахме се, падахме по неравното дъно, покрито с вода, подобни на тежки снаряди, които връхлитат и мятат пръски, блъскани от гръмотевици, избухващи на самата земя.
Стигнахме до началото на рова, който бяхме започнали да копаем.
— Няма окоп. Нищо няма.
И наистина в равнината, където бяхме, не съзирахме никакво укритие. Дори под бурното пърхане на ракетите се виждаше само поле, огромна побесняла пустиня. Окопът сигурно не беше далеч, понеже по него стигнахме дотук. Но накъде трябваше да вървим, за да го намерим?
Дъждът отново се засили. За миг застанахме недоумяващи, обзети от зловещо разочарование, струпани пред обстрелваната непозната местност, после се разбягахме — едни наляво, други надясно, трети право пред себе си, дребнички, видими само в отделни мигновения сред гърмящия дъжд, разделени от пламтящи завеси и черни лавини.
Бомбардировката над нас намаля и се съсредоточи над мястото, което бяхме напуснали. Но всеки миг можеше всичко да заличи, всичко да унищожи. Дъждът ставаше все по-пороен. Същински потоп в нощта. Мракът беше толкова плътен, че ракетите осветяваха отделни облачни слоеве, цели на черти от водата, под които идваха, отиваха, мятаха се насам-натам или тичаха в кръг объркани призраци.
Не мога да кажа колко време скитах с групата, към която бях прикрепен. Отивахме в мочурището. Напрегнали поглед, ние се опитвахме да открием пътя към спасителния насип, спасителния ров, окопа, който беше някъде там, като пристан в бездната.
Сред трясъка на битката и на стихиите най-сетне чухме успокоителен вик:
— Окоп!
Но насипът на този окоп се движеше. Смътна тълпа хора сякаш се измъкваха от него, напускаха го.
— Не стойте тук, момчета — викаха бягащите, — не идвайте насам, не се приближавайте! Ужасно е. Всичко се срива. Окопите отиват по дяволите, укритията се запушват. Кал нахлува отвсякъде. Утре сутрин вече няма да има окопи. Свършено е с всички окопи насам!
Тръгнахме си. Сега накъде? Забравихме да поискаме указание от войниците, от които течеше вода, а те веднага потънаха в мрака.
И нашата малка група започна да се разпръсва сред опустошеното поле. Вече не се знаехме кой с кого е. Всеки вървеше и ту един, ту друг потъваше в тъмнината, изчезваше, търсейки път за спасение.
Изкачвахме се по нанагорнища, слизахме. Смътно различих пред себе си превити гърбави хора, който пълзяха по някакъв плъзгав склон, докато калта ги дърпаше, а вятърът и дъждът ги блъскаха под свод от глухи светкавици.
После затънахме до колене в някакво блато, из което вървяхме, вдигайки много високо краката си, правейки шум като плувци. Напредвахме с огромно усилие, което на всяка крачка тревожно ни забавяше.
Тук почувствувахме, че смъртта приближава, но попаднахме на ивица глина, която пресичаше тресавището. Тръгнахме по плъзгавия гръб на това тясно островче и спомням си, че по едно време, за да не паднем от размекнатото обло било, бяхме принудени да се наведем и да се ориентираме, като опипвахме всичко с ръце, при което докосвахме потънали до половина мъртъвци. Ръката ми се допираше до рамене, до твърди гърбове, до едно студено като каска лице, до лула, която челюстта продължаваше отчаяно да стиска.
Като се измъкнахме оттам и попривдигнахме глави, чухме гласове, които звучаха недалеч от нас.
— Гласове! А, гласове!
Те ни се сториха мили, сякаш ни викаха по име. Събрахме се, за да се приближим заедно до братския човешки шепот.
Започнахме да различаваме отделни думи; те идеха съвсем отблизо, от хълмчето, което смътно се очертаваше като оазис, но все пак не чувахме какво казват хората. Звуковете се смесваха; не разбирахме нищо.
— Какво викат? — запита със странен глас един от нас.
Неволно спряхме, за да решим откъде да минем.
Съмнение, тревожна мисъл ни обзе. Тогава в ушите ни отекнаха отчетливо думи: