— Achtung!… Zweites Geschutz… Schuss…4
И в отговор на тази телефонна заповед някъде назад се разнесе топовен гърмеж.
От изненада и ужас най-напред се заковахме на място.
— Къде сме? Дявол да го вземе, къде сме?
Обърнахме се кръгом, но бавно, натегнали от още по-голямо изтощение, от разочарование, и побягнахме, наболели от умора като от множество рани, притегляни от вражеската земя, запазили сили едва колкото да отблъснем сладостната мисъл да се отпуснем и да се оставим да умрем.
Стигнахме до нещо като голяма равнина. Там спряхме, строполихме се на земята до една могилка и се облегнахме на нея, неспособни да направим нито крачка повече.
Случайните ми спътници и аз повече не мръднахме. Дъждът миеше лицата ни, стичаше се по гърбовете и гърдите ни, просмукваше се през плата на коленете и пълнеше обувките ни.
Този ден може би щяха да ни убият или да ни вземат в плен. Но ние вече нищо не мислехме. Вече нищо не можехме и нищо не знаехме.
XXIV
Зазоряване
Чакаме да се разсъмне на мястото, където се бяхме свлекли от умора. Светлината постепенно настъпва, ледена, мрачна, зловеща, и се разпростира над белезникавата равнина.
Дъждът престана да се лее. В небето вече няма вода. Оловната равнина с локвите мътна вода сякаш излиза не само от нощта, но и от морето.
Полузадрямали, полузаспали, от време на време отваряме очи, пак ги затваряме и парализирани, пребити, измръзнали, присъствуваме на невероятната нова поява на светлината.
Къде ли са окопите?
Виждаме езера и между езерата линии с млечнобяла застояла вода.
Водата е много повече, отколкото си мислехме. Тя е обхванала всичко, навсякъде се е разляла, пророчеството на нощните войници се е сбъднало: няма вече окопи, каналите са затрупани окопи. Всичко е наводнено. Бойното поле не спи, то е мъртво. Някъде далеч може би животът продължава, но ние не го виждаме.
С мъка, клатушкайки се като болен, се привдигам, за да погледна. Шинелът ме притиска със страшната си тежест. До мене стоят три чудовищни фигури. Едната — Паради, покрит с необикновена кална черупка, с подутина на кръста на мястото на паласките — също се надига. Другите спят, без да помръдват.
Какво ли означава тази тишина? Това е нещо необикновено. Никакъв шум освен от време на време падането на буца пръст във водата сред фантастично парализирания свят.
Не стрелят… Никакви снаряди, те, впрочем, и не биха избухнали. Никакви куршуми, защото войниците…
Войниците, къде ли са войниците?
Постепенно започваме да ги виждаме. Недалеч от нас неколцина спят, проснати на земята, покрити с кал от краката до главата, превърнати сякаш в предмети.
На известно разстояние различавам и други, свити и залепнали като охлюви до един заоблен насип, почти погълнат от водата. Това е неподвижна редица тежки маси, денкове, наредени един до друг, от които се стича кал и вода с цвета на пръстта, в която са заровени.
Правя усилие да наруша мълчанието; проговарям, питам Паради, който гледа в същата посока:
— Умрели ли са?
— След малко ще отидем да видим — тихо отвръща той. — Да постоим още тук. След малко ще наберем сили да отидем.
Двамата се споглеждаме и обръщаме очи към тези, които са се строполили до нас. Лицата ни са толкова уморени, че сякаш вече не са лица, а нещо мръсно, обезличено, натъртено, с кървави очи. Откакто сме заедно, виждали сме се в какво ли не състояние и все пак сега не можем да се познаем.
Паради отвръща очи, гледа настрани.
Изведнъж започва да трепери. Простира ръка с кора от кал:
— Там… Там… — казва само той.
На едно особено насечено и издълбано място, над водата, която прелива от един окоп, плуват някакви маси, нещо като заоблени подводни скали.
Домъкваме се дотам — удавници.
Главите и ръцете им са във водата. На повърхността на белезникавата течност се показват гърбовете им с кожените каиши, сините им шинели са издути, стъпалата изкривени, прикачени към подпухнали крака, като стъпала на уродливи човечета. На една потопена във водата глава косите са се разпилели като водорасли. Ето че се подава лице: главата се е заклещила на ръба на насипа, а тялото се губи в мътния гроб. Лицето е обърнато към небето. Очите са като две бели дупки, устата — черна дупка. Жълтата подпухнала кожа на тази маска изглежда мека и нагърчена като застинало тесто.