Това са часовоите, които са стояли там на пост. Не са могли да се освободят от калта. Всичките им усилия да излязат от трапа с лепкав наклон, който неумолимо се е запълвал с вода, само повече са ги смъквали към дъното. Умрели са, както са се опитвали да се задържат за плъзгащата се пръст.
Тук са нашите първи линии, а там германските първи линии, еднакво тихи и наводнени.
Отиваме до тези меки развалини. Минаваме през мястото, което до вчера беше зона на ужаса — страшната ивица земя, на чиято граница бе принуден да спре страхотният устрем на последната ни атака, където куршумите и снарядите не бяха престанали да браздят простора от година и половина, а през последните дни техните напречни порои бясно се бяха кръстосвали от единия до другия край на хоризонта.
Сега тук цари свръхестествен покой. Из цялата местност са пръснати хора, които спят или едва се движат, повдигат ръка, повдигат глава, съживяват се или бавно умират.
В дъното на големи тинести вдлъбнатини и фуниеобразни дупки, пълни с кал, вражият окоп представлява ивица от вади и кладенци. Тук-таме се вижда как земята се движи, начупва се и се свлича от ръбовете, които още са над водата. На едно място можеш да се надвесиш над окопа.
В този шеметен тинест кръг няма тела. Но нещо по-лошо — една ръка, една-единствена ръка, гола и бледа като камък, се подава от дупка в стената, която смътно се очертава през водата. Човекът е бил зарит в скривалището и е успял да извади само ръката си.
От съвсем близо се забелязва, че купчините, наредени над останките от стени на тази тясна пропаст, са хора. Дали са мъртви? Или спят? Неизвестно. Във всеки случай те почиват.
Дали са немци или французи? Неизвестно.
Един от тях е отворил очи, гледа ни и клати глава. Питаме го:
— Французин?
После:
— Deutsch?5
Той не отвръща, затваря очи и пак се отпуска. Изобщо не разбрахме какъв е.
Не може да се определи самоличността на тези същества: нито по униформите, покрити със слой тиня, нито по шапките — те са или гологлави, или увити с разни вълнени дрехи под полутечната зловонна качулка, — нито по оръжието — те или нямат пушки, или пък държат в отпуснатите си ръце нещо, което се влачи, нещо безформено, лепкаво като странна риба.
Пред нас и зад нас всички тези омаломощени хора с мъртвешки лица, всички тези безмълвни и безволни хора, натрупани с пръст, като че ли носят гробовете на гърба си, приличат си, сякаш са голи. След тази ужасна нощ и от едната, и от другата страна излизат призраци, покрити със съвършено същата униформа от нищета и смет.
Това е краят на всичко. За миг настъпва огромен отдих, епично прекратяване на войната.
По едно време мислех, че най-страшният ад на войната са пламъците на снарядите, после дълго смятах, че е задухата в подземията, които вечно се стесняват над нас. Но не е тъй, адът е водата.
Задуха вятър. Леден вятър, чието ледено дихание ни пронизва. Над разложената наводнена равнина, осеяна с трупове, между глистообразните бездни, пълни с вода, между островчетата от неподвижни хора, прилепнали заедно като влечуги, над този хаос, който се изравнява и потъва, се очертават леки вълнисти движения. Бавно се местят отреди, части от кервани, съставени от същества, се превиват под тежестта на каските и на престилките от кал, влачат се, разпръсват се и пъплят дълбоко в сянката на тъмното небесно отражение. Зората е толкова мръсна, че денят сякаш вече завършва.
Оцелелите се преселват през опустошената степ, подгонени, изтощени, подплашени от голямото неизразимо нещастие — жалки, някои ужасяващо смешни отблизо, полусъблечени от калта, от която още се мъчат да се освободят.
Минавайки край нас, те се оглеждат, взират се и като познават, че сме хора, ни казват сред вятъра:
— Там е по-лошо, отколкото тук. Хората падат в дупките и няма как да ги извадиш. Всички, които през нощта са стъпили на ръба на някоя яма от снаряд, са мъртви… Там, отдето идем, на едно място стърчи глава, тялото е закопано в земята, мърдат само ръце; има път от леси, които на места са запънали и са се пробили, истински капан за войници. Там, дето няма леси, има два метра вода… Ами пушките! Някои въобще не успяха да ги измъкнат от калта. Гледай тия: отрязахме целите поли на шинелите им — жалко за джобовете, за да ги освободим и защото нямаха сили да мъкнат такъв товар… Шинелът на Дюма, който успяхме да му свалим, тежеше най-малко четиридесет кила: двама души едва го вдигнахме с две ръце… Пък оня, дето му са голи краката, всичко му отиде — панталоните, гащите, обувките, — всичко земята му го смъкна. Такова нещо никога не се е видяло.