Те се разпръсват, защото зад тях се влачат други, бягат, обзети от заразителен страх, а краката им надигат от земята плътни буци кал. Вълните от хора се стопяват, грамадите, които те образуват, намаляват, зазидани в огромни дрехи.
Ставаме. Когато се изправяме, леденият вятър ни разклаща като дървета.
Вървим със ситни крачки. Свиваме настрани, притеглени от странна гледка — двама, рамо до рамо странно свързани войници стоят, като всеки е обвил с ръце врата на другия. Дали са врагове, повлекли се един другиго в смъртта и останали така свързани и в нея, неспособни да се отделят за вечни времена? Не, това са двама войници, които са се облегнали един на друг, за да спят. Понеже не са могли да легнат на земята, която се е свличала под тях и е искала да ги зарине, те са се навели един към друг, хванали са се за раменете и са заспали, затънали до колене в пръстта.
Не искаме да смутим неподвижността им и се отдалечаваме от тази двойна статуя на човешката нищета.
Скоро и ние спираме. Надценили сме силите си. Още не можем да си отидем. Още не е свършено. Отново се строполяваме на едно утъпкано място на завет с шум на хвърлена кал.
Затваряме очи. Само от време на време поглеждаме.
Залитащи хора идват към нас. Навеждат се и ни говорят с нисък, уморен глас. Един от тях казва:
— Sie sind todt. Wir bleiben hier.6
Другият отвръща, сякаш въздиша:
— Ja.7
Но изведнъж виждат, че се размърдваме. Тогава веднага падат пред нас. Човекът казва с беззвучен глас:
— Ние вдигаме ръце.
И те остават неподвижни.
После съвсем се отпускат — облекчени и сякаш с това мъките им са свършили; единият, с лице, оцапано с кал, същински дивак, се опитва да се усмихне.
— Стой си там — казва Паради, без да си мърда главата, облегната на някаква купчина. — След малко ще дойдеш с нас, ако искаш.
— Да — казва немецът. — До гуша ми дойде.
Не му отговаряме.
Той казва:
— И другите ли?
— Да — казва Паради, — ако искат, нека си стоят.
Четиримата се просват на земята.
Единият започва да хърка. От гърдите му сякаш избликва ридаеща песен. Тогава останалите се поизправят на колене около него и очите им широко се отварят в наплесканите им с мръсотия лица. Ние също се попривдигаме и гледаме тази сцена. Но хъркането затихва и тъмното гърло, което единствено трептеше в едрото тяло като птиченце, престава да се движи.
— Er ist todt8 — казва един от войниците и заплаква.
Останалите пак се просват да спят. Този, който плаче, заспива разплакан.
Пристигат неколцина войници, те се препъват, спират внезапно като пияници или пък пълзят като червеи; идват да се прислонят в хлътнатината, където вече сме се вкопчили ние, и всички накуп заспиваме на тази братска могила.
Събуждаме се. Споглеждаме се с Паради и си припомняме. Връщаме се в живота и в дневната светлина като в кошмар. Пред нас отново изниква пустинното поле с неясно очертани, потънали могили, стоманеното поле, ръждясало на места, по което линиите и петната вода блестят, а пръснатите тук-таме като смет, оборени от съня тела дишат или се разлагат.
Паради ми казва:
— Това е войната.
— Да, това е войната — повтаря той с далечен глас. — Това, а, не нещо друго.
Иска да каже и аз разбирам мисълта му:
„Войната не е атаката, която прилича на парад, не е сраженията с развети като хоругви знамена, не е дори ръкопашният бой, когато беснееш и ревеш, войната е ужасната, свръхестествената умора, вода до кръста, кал и смет, и мръсотия и гадости; мухлясалите лица и разкъсаните меса, и труповете, които вече не приличат дори на трупове, плаващи над ненаситната земя. Да, това е войната — тази безкрайно еднообразна нищета, прекъсвана от остри драми, това е тя, а не щикът, който бляска като сребро, нито кукуригането на тръбата преди изгрев-слънце!“
Паради така премисля всичко това, че изведнъж си спомня и изръмжава:
— А помниш ли оная жена в града, дето неотдавна се разкарвахме, оная, дето говореше за атаките и се лигавеше, и разправяше: „Трябва да е красива гледка!…“
Един стрелец, проснат по корем, сплескан като шинел, вдига глава от мръсотията, на която се е облегнал, и вика:
— Красива! Лайнарска красота! Все едно някоя крава да каже: „Колко красива трябва да е гледката в кланицата в Ла Билет, когато блъскат редици те волове напред!“