Той е с изцапана уста, с пребито като на добиче лице, храчи кал.
— Да кажат „Налага се!“ — мърмори той със странен прекъслечен, раздран, хриплив глас. — Добре. Ама „красиво“! Да ги вземат дяволите!
Той се мъчи да се освободи от тази мисъл и буйно добавя:
— С такива неща, дето ги разправят, все едно, че до кръв се подиграват с нас!
И пак плюе, но изтощен от направеното усилие, се отпуска в тинестата си баня и слага глава на мястото, където е плюл.
Преследван от същата мисъл, Паради посочи с ръка целия неописуем пейзаж и вперил очи, повтори същите думи.
— Това е войната… И навсякъде е същото. Какво сме ние и какво е ей това? Нищо. Всичко това, дето го гледаш, е само една точка. Ама разбери, че тази сутрин в света на три хиляди километра се простират все такива нещастия или почти същите, ако не и по-лоши.
— И утре отново ще почне — казва другарят до нас, когото не можахме да познаем дори по гласа. — Нали и онзи ден почна отново и предишните дни пак същото?
С усилие, сякаш разкъсваше земята, стрелецът изтръгна тялото си от калта, в която си бе направил нещо като калъп, подобен на влажен ковчег, и седна в тая дупка. Премигна с очи, разтърси глава, за да я очисти от калта, която се стичаше на ресни, и каза:
— И тоя път ще се отървем. А кой знае, може и утре да отървем кожата! Кой знае?
Превил гръб под слоевете пръст и глина, Паради се мъчеше да изрази мисълта, че войната е невъобразима, неизмерима във времето и пространството.
— Като говорят хората за цялата война — размишляваше той на глас, — все едно, че нищо не казват. Това задушава думите. Седиш тук, гледаш това нещо като слепец…
Басов глас изгърмя малко по-далеч:
— Не, хората не могат да си го представят.
При тези думи внезапно избухна смях:
— Ами как ще си го представят, като не са били?
— Освен да са луди! — рече стрелецът.
Паради се наведе над някаква просната до него маса.
— Спиш ли?
— Не, ама не мърдам — смотолеви веднага задушен, уплашен глас, който излезе от тази маса, покрита с глинест калъф, цял на буци, сякаш го бяха тъпкали с краката — Знаеш ли какво, мисля, че коремът ми е пробит. Ама не съм сигурен и не смея да видя.
— Дай да видим…
— Не, още не — рече човекът. — Искам да постоя още малко така.
Другите се понадигнаха, цапуркайки в калта, поразмърдаха се, влачейки се по лакти, отмятайки адската лепкава покривка, която ги смазваше. Вцепенението от студа постепенно се разпръскваше сред купчината мъченици, макар дневната светлина да не се усилваше над голямото неправилно блато, към което се спускаше полето. Отчаянието се увеличаваше, не и светлината.
Един от нашите зареди тъжно, като камбанен звън:
— Колкото и да разправяш, все едно, не ти вярват. Не е от лошотия или пък че искат да се подиграват с тебе, ами защото не могат. Един ден, ако оживееш, като вземеш да разправяш, за да си кажеш и ти думата: „Нощем работехме, падахме от умора, после насмалко не се удавихме в кал“, ще ти отвърнат: „Аха!“, може и да кажат: „Не ви е било леко в тая война.“ И толкова. Никой няма да узнае. Само ти единствен ще си знаеш.
— Не, и ние дори няма да знаем! — извика някой.
— И аз като тебе викам: ще забравим и ние… Ние дори вече забравяме, братче!
— Много видяхме, до гуша ни дойде!
— И всяко ново нещастие прелива чашата. Не сме създадени, за да запомняме такива неща… Просто се разпръсват; много сме малки.
— То вярно, че се забравя! И работата не е само, че тая мизерия, както ти викаш, не може да се пресметне, толкова вече трае, ами тия походи орат ли, орат земята, подбиват краката, кокалите ти изтъркват, ами теглото на стрелбата, дето сякаш расте на небето, ами умората, че чак името си забравяш, тъпченето на място, стоенето, дето те смазва, работата, дето ни е свръх силите, неспането, то пък край няма, и дебнеш ли, дебнеш врага, пък той навсякъде в тъмното, и се бориш с дрямката, ами възглавницата от кал, въшките. Ами отгоре и тия мръсни бомби, картечници, мини, задушливи газове, контраатаки. Сега още всичко ти е прясно и ти си прав. Ама всичко ще се изтрива, ще изтече, без сам да знаеш как, нито къде и ще останат само имената, само думите за нещата като в комюнике.
— Това, дето го казва, си е истина — обажда се един войник, без да мръдне глава от кангата си. — Аз, като бях в отпуска, видях колко нещо бях забравил от предишния живот. Имаше едни мои писма, четох ги, сякаш съм отворил книга и чета. И пак въпреки това забравих и мъката от войната. Ние сме машини за забравяне. Това са хората, нещо, дето, вярно е, малко мисли, ама повечето забравя. Такива сме ние.