— Значи, нито онези, нито ние! Толкова мъка на вятъра!
Тази перспектива сега се прибавя към падението ни като новината за някакво още по-голямо нещастие и още повече ни притиска към брега на потопа.
— Ех, да помнехме! — извиква един.
— Да помнехме — казва друг, — нямаше да има войни!
Трети добавя великолепните думи:
— Да, ако помнехме, войната нямаше да е толкова безполезна, колкото е.
Но изведнъж един от проснатите оцелели се изправя на колене, разтърсва ръцете си, от които пада кал, и черен като голям лепкав прилеп, вика глухо:
— Не бива да има войни след тая!
В калното кътче, където вятърът ни шибаше още слаби и немощни, сграбчваше ни толкова ненадейно и толкова силно, че повърхността на земята сякаш се клатеше като отломка от потънал кораб, викът на този човек, който като че ли искаше да полети, събуди други подобни викове:
— Не бива да има войни след тая!
Мрачните, яростни възгласи на тези хора, приковани към земята, превъплътени в земя, се издигаха и летяха по вятъра като удари с криле:
— Никакви войни вече, никакви войни!
— Да, стига толкова!
— Пък и много е глупаво… Много е тъпо — мърмореха всички. — Всъщност какво значи всичко това, дето дори не можем да го разправим!
Те заекват, ръмжат като зверове, скупчени на ивицата твърда земя, оспорвана им от стихиите, с лица като мрачни, раздърпани маски. Протестът, който се надига в тях, е толкова необятен, че ги задушава.
— Човек е направен, за да живее, а не да пука така!
— Мажете са създадени, за да бъдат съпрузи, бащи — с една дума, мъже, ясно! А не животни, дето се дебнат, колят се и се тровят.
— А пък навсякъде, навсякъде са животни, свирепи животни или смазани животни. На, гледай, гледай!
… Никога няма да забравя безкрайното поле, по чието лице мръсната вода беше разляла всички цветове, линии, насипи; размити в течна гнилоч, те се раздробяваха и изтичаха отвсякъде — над изпочупените колове, над теловете, над скелите. И сред мрачните пъклени простори — тръпка на разум, на логика и простота, разтърсила изведнъж като лудост тези мъже.
Виждаше се, че ги измъчва една мисъл — да се опитваш да живееш живота си на земята и да бъдеш щастлив това не е само право, но и задължение, идеал, добродетел; нима общественият живот не е създаден само за да облекчи вътрешния живот на отделния човек.
— Да живеем!
— Ние!… Ти… Аз…
— Стига войни. Не, наистина… Прекалено е глупаво! И по-лошо дори, прекалено е…
Една фраза откликна на тяхната смътна мисъл, на ропота, на недоизказаните им мисли на хора от тълпата… Едно чело, увенчано с тиня, се надигна и устата произнесе до самата земя:
— Две сражаващи се войски са всъщност една голяма армия, която се самоубива!
— И какво сме ние от две години насам? Невероятни нещастници и диваци, и тъпаци, разбойници, мръсници.
— И по-лошо дори! — мърмори войникът, който само това повтаряше.
— Да, съгласен съм!
В отчаяното примирие на тази утрин, притиснати от умората, шибани от дъжда, съсипани от цяла нощ, прекарана под гръмотевици, едва спасили се от вулканите и наводнението, всички съзираха, макар и смътно, до каква степен войната, еднакво отвратителна морално и физически, противоречи на здравия разум, унизява големите идеи, води до всички престъпления, но се сещаха и колко силно бе развила тя в тях и около тях всички долни инстинкти, без изключение: злина до садизъм, егоизъм до жестокост, стремеж към удоволствия до лудост.
Те си представяха всичко това, както преди малко си представяха собствената си нищета. Проклятието прелива в тях, проправя си път, стреми се да се превърне в думи. Те стенат от желание да го изразят, ръмжат, сякаш се мъчат да излязат от заблудата и невежеството, които ги мърсят толкова, колкото и калта, искат най-сетне да разберат защо са наказани.
— И какво? — вика един.
— Какво? — повтаря друг още по-силно.
Пред очите ни вятърът бърчи наводнената равнина и настървено шиба и разтърсва налягалите или коленичили хора, неподвижни като водоравни или отвесни надгробни плочи.
— Когато няма да има германци, няма да има и война.