— Не така трябва да се каже! — крещи друг. — Това не стига. Няма да има война, когато духът на войната бъде победен!
Понеже ревът на вятъра полузаглушава тези думи, той вдига глава и ги повтаря.
— Германия и милитаризмът — бързо и яростно се намесва друг — е едно и също. Те пожелаха тази война, те я подготвиха. Германия е милитаризмът.
— Милитаризмът… — подема друг войник.
— Това пък какво е? — питат някои.
— Това е…, това е груба сила, която се подготвя и после изведнъж, за един миг, налита. Значи, да си разбойник.
— Да, днес милитаризмът се нарича Германия.
— Да, ама как ще се нарича утре?
— Не знам — казва някой замислено, като пророк.
— Ако духът на войната не бъде убит, ще има боеве през всички времена.
— Трябва… трябва.
— Трябва да се бием! — дрезгаво избоботва един от лежащите, който, откакто сме се събудили, се втвърдява в поглъщащата кал. — Трябва! — И той обръща тежко коляното си. — Трябва да дадем всичко, което имаме, и силите си, и кожата си, и сърцата си, целия си живот и радостите, колкото ни остават! Тоя затворнически живот, дето го живеем, трябва да го приемем с отворени обятия! Всичко трябва да понесем, даже и несправедливостта, дето сега й е дошло царството, и безобразията, и гадостите, дето ги гледаме, да се предадем изцяло на войната, за да победим! Но ако трябва да направим такава жертва — добавя отчаяно безформената човешка маса, като пак се обръща, — то е, защото ще се бием за прогреса не заради някаква държава; против една грешка, не против една страна.
— Войната трябва да се убие — казва този, който пръв заговори, — да убием войната в корема на Германия!
— Все пак — добавя друг, свит като зародиш, пуснал корени, — все пак започваме да разбираме защо е трябвало да потеглим.
— Все пак — измърморва на свой ред стрелецът — някои се бият, ама имат друго наум. Виждал съм млади, дето пет пари не дават за човешките идеи. За тях главното е националният въпрос, а войната — въпрос на родина: всеки изкарва на първо място своята родина и толкова… И се биеха, добре се биеха.
— Млади са тия момченца, за които приказваш. Млади са. Трябва да им се прощава.
— Можеш да правиш добре нещо, дето не ти е ясно за какво го правиш.
— Вярно, че хората са луди. Това, колкото и да го повтаряш, все не е достатъчно!
— Шовинистите са напаст… — измърморва една сянка.
И те повтарят няколко пъти, сякаш за да намерят пътя си опипом.
— Трябва да се убие войната. Войната трябва да се убие!
Един от нас, този, който не си мърдаше главата, скована като в арматура на раменете му, упорито повтаря своята мисъл:
— Всичко това са празни приказки. Много важно дали мислиш така или иначе! Трябва да победим и толкова!
Но другите са започнали да търсят. Те искат да знаят, да прозрат по-далеч от настоящето. Изпълнени са с трепет, опитват се да запалят в себе си светлината на мъдростта, на волята. Най-различни мисли се въртят в главите им и от устните им излизат смътни, откъслечни думи.
— Разбира се… Да… Ама трябва да разбереш нещата… Братче, трябва да мислиш за резултата.
— Резултатът! Резултатът е да победим в тая война — инати се човекът крайпътен камък. — Това не е ли резултатът?
Двама отговарят едновременно:
— Не!
В този миг се дочу глух шум. Наоколо избликнаха викове, всички потръпнахме.
Цяла част от глинената могила, на която се бяхме пооблегнали, се бе откъснала и бе открила между нас един седнал труп с проснати крака.
Срутването даде път на водата, насъбрана в една вдлъбнатина на върха на възвишението, и тя се разля като водопад над трупа и го изми пред очите ни.
Някои извикаха:
— Лицето му е цяло черно!
— Какво е това лице? — задъхваше се един глас. Здравите се приближиха и го наобиколиха като жаби. Просто не можехме да гледаме тази глава, която се появи като барелеф върху стената, оголена при падането на пръстта.
— Лицето му! Това не е неговото лице!
На мястото на лицето му се виждаха коси.
Тогава забелязахме, че този труп, който изглеждаше седнал, беше прегънат и счупен наопаки.
Загледахме в страшно мълчание този отвесен гръб, който ни разкриваше изкълчения си труп, с провиснали, извити назад ръце, прострените крака, опрените върху топящата се земя пръсти.
Тогава спорът отново бе подет, събуден от този ужасен мъртвец. Яростно закрещяхме, сякаш той ни слушаше: