— Другия път — гневно заявява Бике — ще говоря с началството: „Господин капитан…“ — ще му кажа…
— Аз пък — прекъсва го Барк — ще се пиша болен, ще отида при доктора и ще му кажа: „Господин докторе…“
— То пък някой ще ти обърне внимание. Всичките са от един дол дренки. Решили са да усмъртят войника.
— Аз ви казвам, че ще ни одерат кожата!
— И с виното е същото. Имаме право да ни раздават в окопите, понеже така е гласувано не знам къде си и не знам кога си, важното е, че е гласувано. Е, вече сме от три дена тук и от три дена все ни хързулват.
— Дявол да го вземе!
— Манджата пристига! — съобщава един войник, който дебне на завоя.
— Време беше.
И бурята от гневно възмущение изведнъж стихва като под въздействието на магическа пръчка. И ядът им също така внезапно се превръща в задоволство.
Запъхтени, плувнали в пот, трима бакари слагат на земята баки, един бидон, две брезентови ведра и кръгли хлябове, нанизани на пръчка. Облегнати до стената на окопа, те си бършат лицата с кърпи или с ръкав: И аз виждам как Кокон усмихнато се приближава до Пепер и забравил обидите, с които го е обсипвал, протяга сърдечно ръка към една от манерките, които издуват колана на Пепер като спасителен пояс.
— Какво ще гризкаме?
— Ей го там — отвръща неопределено вторият нестроевак.
От опит е научил, че съобщаването на менюто винаги предизвиква горчиво разочарование.
И още задъхан, започва да разправя колко дълъг и труден е пътят, който току-що е изминал: „Навсякъде пълно с народ, просто арабски пазар, не можеш да се провреш. Трябва да се сплескаш като цигарена хартия… Само дето някои разправят, че кашаварите си гледали кефа!…“ Той лично сто пъти предпочитал да е с ротата в окопите въпреки нарядите и работата, отколкото да се занимава със сегашния си занаят два пъти на ден, че и през нощта!
Паради вдига капаците на баките и надзърта:
— Постен фасул, варено месо и кафе. Това е всичко.
— Мамка им! Ами виното? — крещи Тюлак. И възмутено започва да вика другарите: — Я елате насам, да видите! Това вече е връх на всичко! Сега пък решили да ни лишат от вино!
Зажаднелите войници пристигат с разкривени лица.
— Ама че обед! — викат те, разочаровани до дъното на червата си.
— Ами това в оная кофа какво е, а? — казва нестроевакът, все така червен и потен, и с крак показва едното ведро.
— Вярно — казва Паради, — сбърках. Имало вино.
— Ама че плямпало! — обажда се нестроевакът, свива рамене и му хвърля неизказано презрителен поглед. — Като не виждаш, сложи си бинокъла за крави! — И добавя: — По четвърт на човек… Може да е малко по-малко, щото един кьорчо ме блъсна в Горския ход, поразлях някоя и друга капка… Уф — бърза да добави той, — ако не бях натоварен, щях да му дам да се разбере, такъв ритник щях да му друсна в задника! Ама избяга с четвърта скорост, говедото му с говедо!
Но въпреки решителната декларация самият той изчезна, догонен от проклятията, пълни с недотам любезни намеци за неговата искреност и въздържание, предизвикани от намалената дажба.
Но всички се хвърлят на храната и ядат прави, клекнали, коленичили, седнали на някоя бака или раница, измъкната от ямата, където спим, или пък натъркаляни на голата земя.
Минаващите ги блъскат и ги ругаят и те им отвръщат със същото. Ако не смятаме тези няколко псувни или обичайните двусмислени подмятания, никой нищо не говори, всички са заети — ядат с измазнени уста и бради като оръжейни отвори.
Доволни са.
Щом челюстите спират да работят, те си подмятат мръсни шеги; бутат се и се надвикват, за да се чуе думата им. Фарфаде, крехкият общински чиновник, който в началото се държеше толкова прилично и толкова чисто, че минаваше за чужденец или за току-що привдигнал се от болест, се усмихва. Червената физиономия на Ламюз се издува и се разлива в усмивка; веселостта му се изразява в сълзи; лицето на Потердо цъфти непрестанно, като розов мак, бръчките на Блер се тресат от веселие, той става, издава глава напред и разкършва късото си слабо телце, което като че ли е придатък към огромните му увиснали мустаци; дори сбърчената жална муцунка на Кокон светва.
— Няма ли да стоплим кафенцето? — пита Бекюв.
— Как? Да му духаме ли?
Бекюв, който обича горещо кафе, казва:
— Чакай да го измайсторя. Не е чак толкова голяма работа. Само ми наредете тука едно огнищенце и ми направете решетка от щиковете. Аз зная къде има дръвца. Ша ги клъцна с ножлето, колкото да посгреем канчето. Ще видите…