Хората от народа, които са пред мене, смътно съзират някаква революция, по-велика от предишната, и то революция, на която те са изворът и която вече се надига, напира в гърлата им, и повтарят:
— Равенство!…
Сякаш сричат тази дума, четат я ясно навсякъде и усещат, че на земята няма предразсъдък, привилегия и неправда, които да не се срутват при допир с нея. Дума — отговор на всичко, върховна дума. Те я разглеждат от всички страни и намират в нея някакво съвършенство. И виждат как измами изгарят с ярка светлина.
— Хубаво ще е! — казва един.
— Прекалено хубаво, за да е вярно! — обажда се друг.
Но трети изрича:
— Хубаво е, защото е вярно. Няма друга хубост, това си е!… И ще стане не защото е хубаво. Хубостта няма цена, както и любовта. А е неизбежно, защото е вярно.
— Ами тогава, щом народите искат справедливост и щом те са силата, да я наложат!
— То вече почва! — казва някой.
— То си е тръгнало по наклона — заявява друг.
— Когато всички хора станат равни, тогава ще бъдем принудени да се съединим.
— И освен това на земята вече няма да има тия отвратителни неща, дето трийсет милиона мъже ги вършат, без да искат да ги вършат.
Вярно е. Нищо не може да се възрази. Какъв привиден аргумент, какъв призрачен отговор би могъл, би посмял да противопостави човек на това: „Под небето вече няма да има тия отвратителни неща, дето трийсет милиона мъже ги вършат, без да искат да ги вършат?“ Слушам, следя логиката в думите, изречени от тези клетници, захвърлени в полето на страданията, думите, които избликват от техните рани, от тяхната болка, думите, които кървят от тях.
Сега небето притъмнява. Големи ниски облаци го обвиват в синкава броня. Горе, в слабата разсеяна светлина, през него преминава мокър прах, сякаш изметен с метла. Времето се разваля. Пак ще вали. Бурята не е свършила, нито мъките.
— Ще се питаме — обажда се някой: „Защо ли се бием?“ Защо, не се знае, ама заради кого, това може да се каже. Няма как да не видиш, че ако всеки народ поднася на идола на войната прясното месо на хиляда и петстотин младежи, за да ги разкъсва всеки ден, това е за удоволствие на неколцина водачи, дето могат да се преброят; че цели народи отиват на кланицата, наредени в армии като стада, за да може една каста със златни галони да си пише княжеските имена в историята, за да могат също така позлатени хора, които са същата стока, да правят повече сделки. Значи, всичко е въпрос на личности и на търговия. И щом си отвориш очите, ще видиш, че деленето между хората не е такова, каквото си мислиш, и това, дето си го мислиш, не е така.
— Слушай! — прекъсва го някой внезапно.
Млъкваме и дочуваме топовен гърмеж в далечината.
Там взривът разтърсва въздуха и мощната далечна вълна достига до нас и тихо се плиска в ушите ни. А наводнението продължава да мие почвата и бавно свлича височината.
— Пак започва.
Тогава един казва:
— Ех! С колко неща ще има да се борим!
И вече се долавя безпокойството, колебание в трагичния разговор на тези събеседници. Струва ни се, че отново започват до безкрай болката, опасността, вековната нищета. Но също така и враждебността на нещата и на хората срещу истината, трупането на привилегии, невежеството, глухотата и злата воля, предубежденията и жестокостта на осигуреното положение.
И като продължение на търсещия истината блян идва друго видение: вечни врагове излизат от сянката на миналото и се явяват в бурната сянка на настоящето.
Ето ги… Сякаш виждам да се очертават на небето върху вълните на бурята, която обвива света в печал — кавалкадата на воините, препускащи с бойни коне, с доспехи, с галони, пера, корони и саби… Налитат, открояват се ясно, пищни, претрупани с оръжие, мятат мълнии. Тази войнствена старовремска конница пори облаците, висящи в небето като страшен театрален декор.