„Изобщо беше ужасна нощ: лежахме под обстрел без никакви прикрития… Всеки зае своето място за стрелба… В десет часа немците започнаха да бомбардират своите предишни окопи. Тая бомбардировка бе една от най-ужасните досега… От всички страни се издигаха и стопяваха белите облаци на взривовете, а след тях излитаха черните късове земя. Нямахме убежища. Притиснах се към стената на окопа, закрил глава с раницата. Около себе си, твърде близко, виждах другарите с разтрошени глави, с откъснати ръце или ранени с парчета снаряди. Канонадата продължи дванайсет часа!“
Тук имаме сухо, обективно описание на бойната обстановка в писмата на Барбюс до жена му. Но дори и като описание; то е достатъчно ясно, красноречиво и поучително.
Друго е в романа. Там обитават живи герои, войници, които мислят, страдат, вълнуват се, чувствуват, спорят, в душата им е цял хаос! „Огънят“ е роман откровение, роман без герои в обикновения смисъл — жертви на своите страсти или душевни вълнения. Героите му са обикновени войници, хора на труда, които не се церемонят да наричат нещата с истинските им имена, говорят често на своя провинциален жаргон със скабрьозни изрази, които често и хартията не търпи.
„Нашата възраст? Всички сме от различна възраст. Нашият полк е резервен; той последователно се попълва с помощни части — ту кадрови, ту запасни… В нашата многоцветна компания, в това семейство без семейни, край огън без огнище са обединени три поколения; те живеят, чакат, мръзнат като безформени истукани, като телеграфни стълбове.“
Барбюс дава пъстра галерия от фигури, събрани „от кол и от въже“, на които забравяш лицата и имената. Срещаш хора, които моментално изчезват и вече никога повторно няма да срещнеш.
„Стоим на гарата пред вагоните. През нощта тревожен сигнал ни накара да скочим и ни раздели със селото: дойдохме тук. Край на почивката: прехвърлят ни в друг участък на фронта. Излязохме от Гошен под покрива на нощта, без да погледнем ни хората, ни предметите, без да можем да се простим с тях даже с поглед, да отнесем със себе си последния им образ.“
Обстановката в романа се мени всекиминутно. Не се довършва никой разговор. Идват нови хора, докато свикнеш с тях, един по един изчезват. Всичко това е някаква огромна лудница, където не знаеш кой заповядва и кого трябва да слушаш. Неволно мислиш, че хората са сенки, и дали всичко това прилича на някаква действителност, която ти се струва създадена от хора без план, без мисъл.
В съзнанието на читателя остава впечатление, че хората, които са забъркали тая каша, са изчезнали някъде и са оставили толкова народ да се лута като мравуняк, чиито изходи са запушени.
Ето един характерен момент от края на книгата:
„Човекът стои на колене; той се е свил, опрян с две ръце в земята, отърсва се и ръмжи като дог:
— Те ще ми кажат: Друже мой, ти си забележителен герой! А аз не искам да ми говорят това! Герои! Някакви необикновени хора? Идоли? Лъжа! Ние бяхме палачи! Ние честно изпълнявахме задълженията си на палачи! И ако потрябва, ще се постараем да направим така, че истинските ни врагове да живеят нашироко… И нека не ме наричат герой, задето съм убивал немците!“
Романът на Барбюс сякаш отваря очите на всеки войник, че той е жалка пионка на други играчи, които често и не помирисват барута, но твърде изкусно използуват облагите на военното положение. Ясно става за мобилизираните работници и селяни, за случайно попадналите гимназисти и студенти, че тия, които организират и водят войната, това са големите финансови магнати, министри и генерали, цялата банкерска каста. За какво? За да уреждат чрез войната своите объркани сметки. С една дума, Първата световна война, която рисува Барбюс, бе война империалистическа по начало, война антинародна, срещу която народите трябваше да се борят, и в тая борба писателите трябва да бъдат на предна линия.
Съществува и „Възвание към бившите участници във войната във всички страни“, където Барбюс казва: „Бедствията и касапницата, в които ние оцеляхме по волята на случая, ни осакатиха, измъчиха, осиротиха, но затуй те, тия бедствия, ни научиха на много неща, разкриха ни корените на човешкото престъпление. Сега ние знаем с неумолима яснота, че войната е изпитаното средство, с чиято помощ жестоката и алчна международна клика си присвоява богатства и дори самата слава, спечелена с ръцете на милионите бедняци, обречени на смърт.“