В 1923 г. Барбюс бива приет, във Френската комунистическа партия и с това неговата платформа на работа се разширява. Освен против империалистическата война идва неговата пламенна защита на Октомврийската революция. Едновременно той продължавай своята чисто писателска работа с романа „Леност“ („Кларте“). В тоя роман за разлика от „Огънят“, където герои са обикновени войници, Барбюс прибягва до излюбения си маниер да психологизира с няколко герои, да извлича материал от техния душевен мир, конфликти, идейност, различия в характерите, за да разгърне картината на сложната и противоречива обществена обстановка. „В този роман — пише Ленин — превръщането на съвсем невежествения, изцяло смазан от предразсъдъци еснафин в масовик и революционер именно под влиянието на войната е показано необикновено силно, талантливо, правдиво.“
В двайсетте и трийсетте години Барбюс развива широка обществена дейност по организирането заедно с Ромен Ролан, Бернард Шоу и Максим Горки на международните конгреси на писателите за мир в Амстердам в 1932, за защита на културата в Париж през 1935 и в подготовката на конгреса в Мадрид в 1937 година.
Анри Барбюс посрещна на конгреса в Париж пишещия настоящото делегат на българската общественост, като стана от председателското място и дойде да го поздрави и представи на делегатите, което беше необичайно в такива случаи. На председателската маса стоеше малък бюст на Георги Димитров, което стана основа за разговора. Това внимание на Барбюс към България беше обяснимо, защото той бе идвал след събитията през 1925 г. у нас и в резултат на тази анкета бе написал книгата си „Палачи“ за фашистките жестокости у нас.
Конгресът в Мадрид бе също придружен с перипетии, тъй като на някои делегати паспортите бяха украсени с клеймо „Не важи за Испания“, имаше опасност френските власти да не ги пропуснат. Затова една голяма група делегати от фашистките страни трябваше да преминат Пиренеите „нелегално“. Конгресът бе като че ли по-импозантен от Парижкия, тъй като ставаше в обстановката на гражданска война и защото въпросите на разделянето на двата свята се ясно определяха. Определението на Г. Димитров беше „Фашизмът значи война“.
„Какво е днес България?“ — питаше Барбюс. И отговаряше: „Страна на ужаса.“
В този период ролята на Барбюс в борбата против фашизма и войната бе доминираща, влиянието му — изключително. Името му беше в устата на всеки младеж антифашист. През България той премина инкогнито, но пак можа да се срещне с Гео Милев, току-що осъден за поемата му „Септември“, който му даде данни за Септемврийското въстание и фашисткия терор, и това полицията несъмнено е записала в досието му.
Барбюс можа да организира Международен конгрес на младежта в Париж. В Париж, Лондон и Виена бе създал комитети за защита на жертвите на фашизма на Балканите.
Най-значителна дейност покрай това Барбюс посвети на защитата на Съветския съюз в периода на интервенцията на буржоазната реакция срещу СССР и по-късно през строителството на социализма и развитието на съветската култура и литература.
В предговора на книгата „Правдиви разкази“ Барбюс казва:
„Аз излизам тук в името на справедливостта, в името на неоспоримия закон, който обединява вълнението на живота и леността на науката. Рано или късно хората тук, на земята, ще създадат достоен за човека живот и ние вече дочуваме най-сетне все още неразличимите стъпки на тия, чийто авангард вече е потеглил на път.“
Този „авангард“, според него — това са съветските хора, хората на новия свят, хората, които осъществят идеала на комунизма.
„Да, — пише той в статията «Великият дълг», — ние служим на един идеал: на освобождението на хората с техните собствени усилия, с великия закон на правдата и разума, противостоящи върху цялото земно кълбо на паразитическия строй, това зло на стария свят, който би довел човечеството до гибел, ако то, човечеството не се бори срещу злото.“
Отношението на Барбюс към Съветския съюз е за него блестящо откритие, което изпълва цялото му същество с дълбоки размисли и чувства, с горещи надежди за бъдещето, за все по-широко развитие на съветската литература и култура, на които той предвещава голям напредък и бъдеще. Тази култура, според него, няма да служи на „горните десет хиляди“, а на най-широките народни маси за тяхното издигане до едно ново културно равнище.