— Ех, дявол да го вземе! — извикаха всички.
— … само едно нещо ми оставаше да направя — продължи Йодор. — Да накарам кмета на Мон-Сент-Елоа да иска разрешение от военните власти да отскоча до Вилие, та да я видя.
— Това още първия ден е трябвало да направиш, а не на шестия!
— То се знае, ама ме беше страх да не се разминем с нея и да я изпусна, щото още от пристигането си взех да я чакам на вратата. Направих, каквото тя ми беше казала.
— Е, видяхте ли се в края на краищата?
— Само за един ден, речи го, за една нощ — отвърна Йодор.
— И това не е малко! — многозначително извика Ламюз.
— Е, да! — обади се Паради. — За една нощ дявол като тебе маса нещо свършва и дори подготвя!
— То се знае, я го виж какъв е уморен! Попрекалил е тоя нехранимайко! Мърша с мърша!
Йодрр само клатеше бледото си сериозно лице под пороя от мръсни шеги.
— Запушете за малко плювалниците си, момчета.
— Хайде, разказвай, малкия!
— То не е за разправяне — рече Йодор.
— Казваше, че ти било тежко със старите, нали?
— Ами тежко ми беше. Те се опитваха да ми заменят Мариет с хей такива парчета свинско пушено, от нашето, със сливова, дрехите ми кърпеха, грижеха се… Даже забелязах, че не се джафкаха както обикновено. Ама, нали разбираш, не е същото. И все вратата гледах дали няма да помръдне и да стане на жена. Така че отидох при кмета и потеглих вчера, към два часа следобед — четиринайсет часа, искам да кажа, вече толкова броях часовете от миналия ден! Оставаше ми само една нощ отпуска! Привечер, като наближавам, разпознавам местността през вратата на теснолинейката, която още се движи тук-там по отделни малки сектори, ама не съвсем. Ту изведнъж ми се стори съвсем позната, ту се стопи. Като че почне да ми говори, после млъква. Накрая слязохме и отгоре на всичко трябваше да вървим пеша до последната гара. Никога, братче, никога не ми се е случвало такова време: шест дена валя, шест дена небето така ми и премива земята, че чак я разми. Беше станала мека, мърда такава, пълзи към дупките и прави други дупки.
— И тук беше така. Едва тази нощ престана да плющи.
— Такъв си ми е късметът. Та навсякъде поточетата бяха придошли и нови потекоха, а синорите на нивите като размацани черти на хартия. По хълмовете водата просто се стичаше направо от горе до долу. И вятърът в тъмното изведнъж носи дъждовен облак, препуска, бие в краката, в лицето, във врата. Здраве да е. Стигаме пеша до гарата. Нищо вече не може да ме уплаши, да ме накара да се върна!
Но ето ти, събираме се няколко души, и други отпускари, те не бяха за Вилйе, ама трябваше да минат през там и после да продължат. Така че стана цяла компания… Петима стари другари, дето не се познавахме. Гледам, нищо не мога да различа. Там е било още по-бомбардирано, отколкото тук, пък и вода, тъмно.
Казвам ви, нашето село има само четири къщи. Ама са далеч една от друга. Стигаме височината. Не ми беше много ясно къде сме, нито пък на другарите; те имаха представа за местността, защото бяха от околността; а дъжд се лее като из ведро.
То се знае, бързаме. По едно време се заточваме. Минаваме край чифлика на Альо — същински каменен призрак! — там е първата къща. Парчета стени, като раздърпани колони, се подават от водата, все едно, че къщата е потънала. Другата къща, малко по-далеч, и тя удавена.
Нашата е третата. Тя е край пътя, най-горе на стръмното. Катерим се, тъмно, дъждът бие срещу нас, ръси като картечница, заслепява ни — просто мокър студ ни влиза в очите.
Ето я и къщата. Тичам като откачен, като негър на щурм. Мариет! Виждам я през дъжда, през тъмнината на прага на вратата с ръце към небето — дъждът плющи и я тласка навътре и тя се огъва и се държи за вратата, също като света Дева в ниша. Търча в галоп, ама пак се сетих да махна с ръка на другарите да вървят след мене. Бухнахме се в къщи. Мариет тихичко се смее, очите й насълзени, защото ме вижда, чака да останем сами, че заедно да се смеем и да плачем. Казвам на момчетата да си починат, да седнат кой където намери столове, на масата.
— Къде отиват господата? — пита Мариет.
— Отиваме във Вовел.
— Исусе Христе! — вика тя. — Как ще стигнете дотам?! Няма да можете да вървите два километра в тъмното по тия разбити пътища, пък и навсякъде реки текат. Хич не се опитвайте.
— Нищо, тогава утре ще идем. Само ще потърсим къде да прекараме нощта.
— Идвам с вас — викам, — до чифлика на Обесения. Там място колкото щеш. Ще му откъртите един и щом се зазори, на път. Става, нали? Хайде да бягаме.