Тая къща е последната във Вилие, тя е на самия склон най-отгоре: сигурно не е пълна с вода и кал.
Пак излизаме и какъв бяг му удряме само! Мокри бяхме, че чак не се траеше, водата влизаше в чорапите през подметките, през дрехите, колената ни просто подгизнаха. Преди да стигнем до Обесения, срещаме една сянка с дълга черна дреха, с фенер. Вдига тя фенера, гледаме: златни нашивки на ръкава, нагрочено лице.
— Вие какво правите тук бе? — вика сянката, изправя се малко и си слага ръката на кръста, а дъждът трополи като град по качулката.
— Тези са отпускари от Вовел. Не могат да стигнат до тях си тая вечер. Искат да преспят в чифлика на Обесения.
— Какви ги разправяте? Тук ли да преспят? Вие е всичкия ли сте си? Тук е полицейски участък. Аз съм дежурен подофицер. В сградата има швабски пленници. И ще ви кажа, да се изпарявате веднага, че да си нямате неприятности. Лека нощ.
Обръщаме се кръгом и тръгваме надолу, препъваме се като пияни, плъзгаме се, задъхваме се, газим водата и се пръскаме. Един от другарите ми крещи през дъжда и вятъра:
— Ще те изпратим до вкъщи, щом няма къде да отидем, време много.
— Ами къде ще спите?
— Все ще намерим, не бери грижа, все ще изкараме някой и друг час така.
— Ще намерите, къде ще намерите, то не е речено, че ще намерите, — викам им аз. — Я влезте за малко.
— Щом е за малко, не се отказваме.
И пак пристигаме при Мариет петимата един след друг като мокри кокошки.
Натъпкваме се в нашата стаичка, друга няма в къщата, не е дворец.
— Слушайте, госпожа, тук няма ли зимник? — пита един войник.
— Има, ама е пълен с вода — отвръща Мариет, — даже последното стъпало на стълбата не се вижда, пък те са само две.
— Ей, дявол да го вземе — вика човекът, — щото виждам, че таван няма.
След малко той става.
— Лека нощ, братче — вика. — Ние тръгваме.
— Какво, другари, къде ще тръгвате в такова време?
— Ами какво — казва човекът, — няма да ти пречим да се видиш с жена си, я!
— Ами как, братче?
— Никакво „как“. Сега е девет вечерта, а ти трябва да потеглиш, преди да съмне. Хайде, лека нощ. Тръгвайте да вървим.
— То се знае! — викат момчетата. — Лека нощ на всички.
И отиват към вратата, отварят я. Мариет и аз се спогледахме. Не мръднахме. После пак се спогледахме и се спуснахме след тях. Аз дърпам един за пеша на шинела, тя друг за колана, от тях просто вода тече.
— Дума да не става. Няма да ви пуснем да си вървите. Тая няма да я бъде.
— Ами…
— Никакво „ами“ — отговарям аз, пък тя затваря вратата.
— Е, и какво стана? — пита Ламюз.
— Ами нищо — отвръща Йодор. — Цяла нощ си кротувахме. Седяхме, прозявахме се, сякаш бдим край мъртвец. Отначало поприказвахме. От време на време някой казваше:
— Още ли вали?
И отиваше да погледне. После казваше:
— Вали.
Пък то се и чуваше.
Един едър такъв, с мустаци, същински българин, като луд се мъчеше да не заспи. Понякога този или онзи задреме, ама все някой отвори очи от учтивост и се прозине или стане за малко, за да се настани по-удобно.
Мариет и аз не заспахме. Гледахме се, ама и другите поглеждахме и те ни поглеждаха. Това беше.
Съзори се, прозорецът побеля. Станах и отидох да видя какво е времето. Дъждът почти не беше намалял. В стаята кафявите фигури се раздвижиха, запъшкаха. Очите на Мариет се бяха зачервили, дето толкова ме беше гледала цяла нощ. Между мене и нея седеше един войник, тракаше със зъби и си тъпчеше лулата.
На прозореца се почука. Поотворих го. Подаде се един с каска, от него тече вода — оня ми ти вятър като хала нахлу през прозореца, сякаш той го бе домъкнал — и пита:
— В тая лавка може ли човек да получи едно кафе?
— Ей сега, господине, ей сега! — вика Мариет.
И стана от стола си, поизтръпнала. Не говори, оглежда се в парчето огледало, поопипва косите си и казва просто женичката:
— Ще направя кафе за всички.
Като изпихме кафето, вече трябваше да се тръгва. Пък и клиенти едно след друго взеха да се обаждат, да надничат.
— Хей, майчице! — викаха те и надзъртаха през открехнатия прозорец. — Ще има ли кафенце? Три да бъдат! Четири!
— И още две! — обажда се друг глас.
Момчетата отиват при Мариет да си вземат сбогом. Ясно им е, че тая нощ са били излишни, ама не знаят дали да отворят дума за това или да си мълчат.