Вятърът връхлетя върху нас и донесе колебливия въпрос:
— Това пък какво е?
В този миг настъпи затишие и Волпат можа как да е да продължи:
— Взе да ме развежда из складовете като из панаир, нали и сам той беше нещо като панаирна рядкост. Водеше ме из коридори, зали, по разни къщи и допълнителни бараки; пооткрехне врата с надпис или само ми я покаже и рече: „Виж, това и това или пък онова виж.“ С него пообиколих; ама той не се върна като мене в окопите, гледай си работата. Пък и не идеше от фронта, не се безпокой. Тая змиорка, като я видях първия път, кротичко си вървеше из двора. „Това е текуща работа“ — вика. Поразговорихме се. На другия ден се беше настанил като ординарец, за да изкръшка да не замине на фронта, щото било негов ред да замине още от началото на войната.
На прага на вратата, дето цяла нощ си беше хъркал в легло, лъскаше обущата на началството: лъскави, жълти патъци. Мажеше ги с вакса, позлатяваше ги, братче. Поспрях да го погледам. Тогава момъкът ми разказа историята си. Не помня, братче, дума по дума всичките му дрънканици, както не помня и цялата история на Франция и датите, дето ги пеехме наизуст в училище. Ама никога, братче, никога не са го пращали на фронта, макар да беше от трети набор, и ако щеш, вярвай, здравеняк. Опасността, умората, трудността на войната не били за него, за другите — може. Знаел той, че само да стъпи на огневата линия, и няма мърдане, затова се запънал с два крака да си стои все на същото място. Как ли не се опитвали да го примамят, ама празна работа, изплъзвал се от лапите на всички капитани, на всички полковници, на всички майори и въпреки че те ужасно му имали зъб, пак нищо не му направили. Той сам ми разказа. Как успявал ли? Просто, като го дърпали, той падал, както си седял. Правел се на глупак. Правел се на тъпак. Висял като бохча с мръсни дрехи. Чудели се как да се справят с него и накрая го зарязали, на всички им се повдигало от него. Това е. Според случая си променял и тактиката, разбираш ли? Веднъж крак го заболи, с това много си служел. Оправял се, вътрешен бил, знаел всички номера. Въобще момък, дето му е ясно разписанието на влаковете. Промъкне се в група по склад, където има сметка, и там си стои кротичко, прави се, че уж много работи, та другарите да имат нужда от него. Ставал в три през нощта да вари кафе, ходел да носи вода, докато другите плюскат; с една дума, където се е проврял, гледа да бъде от групата, клетникът, мърша с мърша! Мъчи се, за да не се мъчи. Прилича ми на човек, който би могъл да спечели честно сто бона за труда и мъките, дето се е трепал да изкара банкнота от петдесет. Ама това си е — ще спаси кожата тоя. На фронта масата щеше да го повлече, ама, той не е толкова глупав, че да ходи на фронта. Подиграва се с ония, дето опъват на таз земя, и още повече ще им се подиграва, когато бъдат под земята. Когато всички престанат да се бият, той ще се прибере у дома. Ще разправя на познати и приятели „Ето ме здрав и читав“ и другарите му ще бъдат доволни, защото е добър момък, любезен, макар да е мръсник, и колкото да е глупаво, ама си е така: хората обичат такива червеи.
И да не мислиш, че като този са един и двама: във всеки склад има цяло котило, спотайват се, пъплят, не знаеш как са се наврели ама казват „От тук не мърдам!“ и не мърдам, и никой не успява да ги избута до фронта.
— Всичко това, дето го разправяш, не е ново — каза Барк. — Знаем ги, знаем ги!
— Пък канцелариите! — добави Волпат, увлечен в разказа за пътешествието си. — Цели къщи, цели улици, цели квартали. Аз видях само едно късче от тила, една точица, и ми се доповръща. Не, не можех да си представя, че по време на война ще има такива хора, дето си седят на столове…
Една ръка се протегна от редицата, сякаш да опипа простора.
— Вече не вали…
— Е тогава ще тръгваме, ще видиш.
И наистина се чу:
— Тръгни!
Пороят бе престанал. Поехме по дългата тясна вада в дъното на окопа, върху която само преди миг подскачаха дъждовните капки.
Волпат продължи да бъбри, докато шляпахме безразборно из калта.
Слушах го и гледах как се клатушкат раменете на един жалък, прогизнал шинел пред мене.
Сега Волпат се гневеше на жандармерията:
— Колкото по се отдалечаваш от фронта, толкова повече ги срещаш.
— Тяхното бойно поле е друго — рече Тюлак, който отдавна им имаше зъб. — Само да ги видиш братлетата как се разгръщат по селата! Първо на първо ще си намерят най-доброто място за спане и за ядене. А като уредят плюскането, започват да търсят тайните кръчми. Застанат и дебнат с крайчеца на окото вратите на къщите, да видят дали отнякъде случайно не се измъкват войници, понаправили главата, дето се оглеждат наляво и надясно и си облизват мустака.