— Е, има и добри джандари. Познавам един от моя край, Кот д’Ор, откъдето съм родом…
— Мълчи! — рязкото пресече Тюлак. — Всички са от един дол дренки; вземи единия, че удари другия.
— Да, на тях им е добре — каза Волпат. — Ама да не мислиш, че са доволни? Къде ти…, само псуват.
После се поправи:
— Срещнах един, много ругаеше. Здравата го мъчела теорията: „Няма смисъл да учиш теория, вика, тя постоянно се мени. Ей например правилата за жандармерията: учиш кое е главното, после пък не било то. Кога най-сетне ще свърши тая война?“, вика.
— Те правят, каквото им заповядат — неуверено се намеси Йодор.
— То се знае. Те не са криви. Ама все пак нали са уж войници по професия и пенсия им дават, и медали, пък ние сме си прости цивилни; та, викам, малко е чудно, че те така я карат тази война.
— Сещам се и за един горски, дето също го видях — рече Волпат, — как само ругаеше нарядите. „Просто отвратително е, викаше тоя човек, на какво ни обърнаха. Ние сме подофицери с най-малко четири години служба. Вярно, че ни дават по-високо възнаграждение. Ама какво от това? Ние сме на държавна служба, пък ни унижават. В щабовете ни карат да чистим и да събираме боклука. Цивилните, като гледат как се носят с нас, ни презират. А речи само да си отвориш устата, да се оплачеш, едва ли не те заплашват, че ще те пратят в окопите като обикновените пехотинци! Какво става с нашия авторитет! Като се върнем в общините като горски, след войната де, ако въобще се върнем, хората от общините и горите ще рекат: «Аха, вие ли бяхте, дето чистехте улиците на еди-кое си село?…» И за да си възвърнем, вика, авторитета, дето го излагат от човешка несправедливост и неблагодарност, знам, че ще трябва да глобяваме, да глобяваме и глобяваме като луди, дори богатите, дори властимеющите.“ Тъй разправяше.
— Аз — рече Ламюз — знам един, дето беше справедлив: „Полицаят обикновено е въздържан, викаше той. Ама навсякъде има мръсници, нали така? Полицаят положително плаши хората, това си е факт, вика, и признавам, някои прекаляват, ама те са изметът на жандармерията, вика, карат да ги черпят по някоя и друга чашка. Ако бях началство или старши, такива, вика, щях да ги свия, без да ми мръдне окото, вика, защото общественото мнение, вика, срещу всички полицаи се настройва заради използвачеството на един само полицай, дето злоупотребява с глобите.“
— За мене — додаде Паради — един от най-лошите дни в живота ми беше веднъж, като поздравих един полицай, щото го помислих за подпоручик заради белите нашивки. За щастие (това го казвам не за утешение, ами защото може и така да беше), за щастие, той май не ме видя.
Мълчание.
— Е, то си е така — измърмориха останалите. — Ами какво да се прави. Човек не бива да се ядосва.
Малко по-късно, когато седяхме до една стена, опрели гръб на камъните, с крака в калта, Волпат продължи да ни разправя:
— Влизам в една зала, канцелария на склада ли, нещо счетоводство ли, кой го знае! Пълно с маси. И с народ, като на пазар. Приказват, та пушек се вдига. Навсякъде край стените и по средата седят типове пред тезгяха си като продавачи на стара хартия. Бях написал молба да ме върнат в нашия полк, а те ми бяха казали: „Сам се заеми с тая работа и я оправи.“ Подавам на някакъв подофицер, такъв един, само се кипри, свеж като китка, със златни очила, очила с шнур. Млад, ама понеже след войниклъка се писал доброволец, имал право да не отива на фронта. Викам му: „Господин подофицер!“ А той не ме слуша, нещо ругае един писар: „Жалко, момко, вика, двадесет пъти съм ви казвал, че трябва да се адресира един екземпляр за изпълнение до началник ескадрона, жандармерийския началник към АК, и един за сведение, без подпис, но с указание, до жандармерийския началник по охраната в Амиен, както и до областните центрове, чийто списък имате — разбира се, в запечатан плик, до генерала, комендант на областта. Това е съвсем просто“, вика.
Аз отстъпих три крачки, чакам да свърши кавгата. След пет минути се приближих до подофицера. Той вика: „Момко, нямам време да се занимавам с вас, други работи са ми сега на главата.“ И вярно, беше просто вън от себе си; седи това мекотело пред пишещата машина и се поти, щото забравил, както разправяше, да натисне лоста за главните букви и затова, вместо да подпечата заглавието на страницата, нанизал цял ред осморки. Затова нищо не чуваше и ругаеше американците, щото машината му била американска марка.