В своята книга за Зола, Барбюс показва примера на великия писател какво значи, когато писателят се намеси активно в живота, какво обществено движение може да създаде той, да развълнува един народ. Барбюс засяга особено участието на Зола в аферата „Драйфус“, където личността на Зола и намесата му в аферата издига писателя пред общественото мнение в света с неговия призив „Аз обвинявам!“. Идентичен случай имаме с Лев Толстой и неговия призив „Не мога да мълча“ по повод смъртните присъди в царска Русия.
Задачата на Барбюс, поставена от него пред съвременните писатели, остава една и съща: да приобщи творците на културата към най-актуалните проблеми на века — борба срещу надигащия се фашизъм и в защита на младата съветска република, срещу която се създава интервенцията от тринадесет държави и която бе разбита на пух и прах в първото петилетие след Великия октомври.
Барбюс адмирира делото на М. Горки и неговия отклик към хората на духа: „С кого сте вие, майстори на културата? Със стария немощен, изчерпан свят или с новия живот, с новата култура, която се ражда в страната на съветите?“
„17 крачки на гиганта“ — тъй озаглавява Барбюс статията си в чест на 17-ата годишнина на Великата октомврийска социалистическа революция. „Целият световен печат — пише той, — и дори десните вестници, освен професионалните клеветници и хората, които нищо не виждат, признават, че СССР се явява мощен фактор на мира; нещо повече, много органи дори заявяват, че съветската страна е единствения фактор на мира.“
Днес, както знаем, защитниците на мира са също страните от социалистическата общност, работниците и комунистическите партии в буржоазния свят, селяните и интелигенцията в света.
Статиите на Барбюс в защита на Октомврийската революция и на Съветския съюз са знаменателно явление за времето, както романът „Огънят“, от друга страна, бе разобличителен документ за империалистическата война, която руските работници и селяни превърнаха в гражданска и в краен резултат — в социалистическа революция.
Барбюс почина в Москва през 1935 година.
Людмил Стоянов
I
Видението
Дан дю Миди, Егий Верт и Мон-блан се извишават срещу дългата болнична тераса, където изпод завивките се подават редица безкръвни лица.
На първия етаж на санаториума дворец тази остъклена тераса с дървени перила се извисява в простора, сякаш е сама в света.
Червените, зелените, тютюневите и белите тънки вълнени одеяла не помръдват; виждат се само отслабналите от болестта лица и светещи очи. Над лежащите столове — мълчание. Някой се изкашля. После нищо, само от време на време равномерно шумолене на прелистени страници, тихо разменени въпрос и отговор между съседи или по перилата трепка с крила като размахано ветрило по-смела гарга, откъснала се от ятата, разгънати като броеници от черни мъниста сред прозрачния простор.
Тук тишината е закон. Впрочем тези богати, независими хора, дошли от всички краища на света, засегнати от една и съща болест, са загубили навика да говорят. Те са се вглъбили в себе си и размишляват за живота и за смъртта си.
В галерията се появява санитарка. Облечена е в бяло, стъпва безшумно. Тя донася вестници, раздава ги.
— Свършено е! — казва този, който пръв разгръща вестника. — Войната е обявена.
Макар и отдавна да я очакват, новината предизвиква смайване — всички чувстват необхватното й значение.
Тези умни и образовани хора, станали по-задълбочени от страданието и размисъла, откъснати от нещата, едва ли не, и от живота, отдалечени от останалата част на човешкия род, сякаш принадлежат на бъдещето, гледат в далечината пред себе си, към неразбираемата страна на живите, на безумците.
— Австрия върши престъпление — заявява австриецът.
— Франция трябва да победи — казва англичанинът.
— Надявам се, че Германия ще бъде бита — казва немецът.
И те пак се наместват под завивките, върху възглавниците, срещу планинските върхове, срещу небето. Но въпреки чистия простор донесената вест изпълва тишината.
— Война!
Неколцина от лежащите нарушават мълчанието, полугласно повтарят тази дума и мислят: това е най-голямото събитие на нашето време, а може би и на всички времена.