Няма да я забравя тая вечер, братче, тия физиономии в дима и светлината, гуляеха си хората, живот си живееха като в мирно време! Също като балет в театър, фантасмагория. Маса народ… и колко още ги има такива, стотици хиляди! — заключи най-сетне Волпат, сякаш още не можеше да дойде на себе си.
Но мъжете, които заплащаха със здравето и живота си спокойствието на онези хора, се забавляваха на гнева, който го задушаваше и го заклещваше в ъгъла, заобикаляйки го с безброй призраци на кръшкачи.
— Пак добре, че не взе да ни разправя за работниците от заводите, дето започнаха да чиракуват през войната, и за онези, дето си седят у дома уж заради народната отбрана.
— Наредиха се, докато да се обърнеш! — процеди Тирет. — С тях можеше да ни баламосва до второто пришествие.
— Викаш, че имало стотици хиляди, муха с муха — присмя се Барк. — Ама нали в хиляда деветстотин и четиринадесета, чуваш ли, в хиляда деветстотин и четиринадесета, Милран, министърът на войната, рече на депутатите: „Няма кръшкачи.“
— Милран — измърмори Волпат, — братче, аз тоя не го знам, ама ако е казал такова нещо, наистина е мръсник!
— Другите да си правят каквото щат у тях, ама защо при нас, даже и в полк на предните позиции пак има такива, дето се нареждат, има неправди.
— Всеки е кръшкач по отношение на някого — каза Бертран.
— Така си е: какъвто и да си, винаги ще намериш и по-голям, и по-малък мръсник от тебе.
— Всички при нас, дето не отиват в окопите, или дето никога не отиват на първа линия, или даже тия, дето отиват само от време на време, ако щеш, и те са кръшкачи и щеше да видиш колко са, ако се даваха нашивки само на истинските войници.
— Има ги по двеста и петдесет на всеки полк от два батальона — каза Кокон.
— Да речем, ординарците, а по едно време даже и фелдфебелите имаха ординарци.
— Кашаварите и помощник-кашаварите.
— Подофицерите и още повече артелчиците.
— Обикновено ефрейторите и дежурните по наряд.
— Канцеларските плъхове и знаменосците.
— Пощальоните.
— Коларите, работниците и целият взвод с всички низши чинове и дори пионерите.
— Велосипедистите.
— Не всички.
— Почти цялата здравна служба.
— Носачите не са, разбира се, защото те не само вършат тежка работа, ами вървят с ротите и в случай на нападение ги следват с носилките; ама, виж, санитарите…
— Те почти всички са свещеници, особено в тила, защото, знаеш, не съм виждал много-много попове с раници, а ти видял ли си?
— И аз не съм. Във вестниците — да, ама тук — не.
— Разправят, че имало по-рано.
— Хайде де?
— Все едно! Пехотинецът най-опъва в тая война.
— И други опъват. Не сме само ние!
— Как не — остро възрази Тюлак. — Май че сме само ние.
И добави:
— Ще кажеш, зная какво ще кажеш, че шофьорите и тежката артилерия здравата пострадаха при Вердюн. Това е вярно, ама те пак са по-добре от нас. Ние непрекъснато сме изложени така, както те са били изложени веднъж. И то освен на куршумите ние сме изложени и на гранати, дето тях хич не ги засягат. Тия от тежката артилерия пък си отглеждали зайци до землянките и година и половина си пържели яйца. Ние сме на истински опасните места; тия, дето само отчасти са изложени или пък така, по един-два пъти, те не рискуват истински. Защото иначе ще излезе, че всички са вътре: и бавачката, дето се разкарва по парижките улици, нали има самолети и цепелини, както викал оня тъпанарин, дето братлето разправяше преди малко.
— Нали при първата експедиция в Дарданелите имаше и един аптекар, равен от шрапнел. Какво, не вярваш ли? Вярно си е, офицер със зелен кант, ама ранен!
— То е чиста случайност, както писах и на Мангуст, дето беше в обоза на взвода. И той беше ранен, ама от камион.
— Разбира се, точно така. В края на краищата бомба може да падне и на някое стъргало в Париж или Бордо, или в Солун.