— Да, да. И лесно е да се каже: „Няма разлика в опасността!“ Ама чакай малко. В началото и от тях някои бяха убити поради нещастна случайност; ама от нас само някои са останали живи, и то поради щастлива случайност. Не е същото, защото, като хвърлиш топа, то не е за ден-два.
— Така си е — рече Тирет, — ама ми омръзнахте с тия истории за кръшкачи. Щом нищо не може да се направи, тури му кръст. Сещам се за един бивш пъдар в Шере, дето бяхме миналия месещ той вървеше из улиците на града и си отваряше зъркелите да не изпусне някой цивилен в състояние да носи оръжие и надушваше кръшкачите като куче. Изведнъж се спира пред една яка стрина с мустаци и почва да й крещи „Ти защо не си на фронта?“, вика.
— Аз — казва Пепен — плюя на кръшкачите или на полукръшкачите, няма защо да си губя времето с тях, само ме хваща яд, като започнат да се перчат. Съгласен съм с Волпат: да кръшкат, колкото си щат, нямам нищо против, човешка работа, ама после да не вземат да разправят: „Бил съм войник.“ Ето например доброволците…
— Зависи кои доброволци. Тия, дето са отишли направо в пехотата, свалям им шапка, както на онези, дето са убити; ама доброволците из разните там служби или в специален род оръжие, даже в тежката артилерия, не мога да ги трая. Знам ги какви са! Ще правят фасони и ще разправят на познатите: „Записах се доброволец във войната.“ — „Ах, колко прекрасно е това, което правите; вие сам по собствено желание се излагате на шрапнелите!“ — „Ами да, разбира се, госпожо маркизо, такъв съм си аз.“ Хвалипръцковци!
— Аз пък знам един господин, дето отиде доброволец в самолетните паркове. Имаше хубава униформа. По-добре да се беше писал доброволец в оперетата.
— Да, ама то си е все тая. После нямаше да може да разправя из салоните: „Ето, гледайте ме, писал съм се доброволец!“
— Нали и аз това казвам: „По-добре да беше!“ Да, много по-добре щеше да направи. Поне направо щеше да разсмива хората, вместо само да му се подсмиват.
— Това си е като красиво гърне, пребоядисано, изписано, ама за огън не става.
— На тях да беше останало, швабите досега в Байок да са влезли.
— Ама във войната трябва кожата си да залагаш, нали така, господин ефрейтор?
Трябва да вървиш право напред докрай, а не само да се правиш, че вървиш с някаква театрална униформа. Службите в тила, които са необходими, трябва автоматично да бъдат изпълнявани от истински слабите и от истинските старци.
— Разбираш, много бяха богаташите, хората с връзки, дето викаха: „Да спасим Франция! Ама най-напред да спасим себе си!“ Като се обяви войната, маса народ се опита да се измъкне, така си беше. Най-силните успяха. Забелязал съм, така де, колкото можах да видя, че те най-силно викаха: „Напред, за родината!…“ Всеки случай, дето преди малко казаха момчетата, ако се намърдаш на завет, най-мръсното е да се правиш, че си рискувал. Щото онези, дето истински рискуват, пак ти казвам, заслужават същата почит като убитите.
— Карай да върви! Винаги така си е било, братче. Няма да промениш хората.
— Какво да се прави? Да ругаеш, да се оплакваш? Като говорим за оплакване, да ти кажа. Нали го знаеш Маргулен?
— Маргулен ли? Онова момче от нашенско, дето го оставиха да умре при Красие, защото го помислили за умряло, то ли? Добро беше.
— Той, Маргулен де, искаше да се оплаче. Всеки ден разправяше, щял да направи изложение за всичко до капитана, до командира, да заповядат всеки поред да се качва в окопите. След ядене разправяше: „Ще му кажа, вярно ти казвам, както е вярно, че тук има четвърт вино!“ И след миг продължаваше: „Ако не му кажа, все едно, че тук няма никакво вино.“ И ако пак минеш край него, пак ще го чуеш да вика: „На, това четвърт вино ли е? Добре тогаз, ще видиш, че ще му кажа!“ Накрая нищо не каза. Ще кажеш: „Убили са го.“ Вярно! Ама преди това имаше време да направи две хиляди изложения, ако му държеше.
— До гуша ми дойде от вас — мрачно измърмори Блер с гневен блясък в очите.
— Ние нищо не сме видели, щото и нищо не виждаме. Ама ако виждахме!…
— Слушай, батинка, какво ще ти кажа аз за тия тилови служби. Ако речеш да ги изчистиш, ще трябва в тях да пуснеш да текат и Сена, и Гарона, и Рона, и Лоара. Дотогава ония там ще си живуркат, екстра ще си карат и сладко ще си спят всяка нощ, всяка нощ!
Войникът млъкна. Загледан в далечината, той виждаше как ние прекарваме нощта, свити надве, нащрек, черни в дъното на черната дупка за подслушване, около която се изрязва разбитата й челюст, щом топовен изстрел озари небето.
Кокон каза горчиво.