— Хич не му мига окото на момчето.
— Дума да не става, наистина е куражлия, не зъзне.
После любопитните се разпръснаха със зачервени носове и измокрени лица от поройния шибащ дъжд и щипещия вятър; от удивление преди размахваха ръце, но сега, премръзнали, ги пъхаха в джобовете си.
В средата остана като набразден от дъжда този, заради когото войниците се бяха насъбрали — Фуйад, гол до кръста; миеше се.
Тънък като насекомо, той силно и бързо движеше тънките си дълги ръце, сапунисваше се и поливаше главата, врата, гърдите си до изпъкналите като решетка ребра. Беше покрил енергично хлътналите си бузи с мека снежна брада, а върха на главата си с лепкаво руно, в което дъждът дълбаеше дупчици.
Вместо кофа Фуйад си служеше с три войнишки канчета, пълни с вода, които кой знае къде бе намерил в това безводно село, и понеже сред поройния дъжд никъде не бе останало чисто място, за да сложи каквото и да било, той пъхаше кърпата в колана на панталона, а сапуна — в джоба.
Онези, които още седяха там, с възхищение гледаха това епично миене под дъжда, клатеха глава и повтаряха:
— Луд е за чистота.
— Знаеш — разправят, че щели да го впишат в заповед, по армията за онова геройство в ямата от снаряд, дето бяха с Волпат.
— Заслужил си го е, братче!
И без да си дават сметка, те смесваха двата подвига — бойния подвиг и подвига с къпането, и гледаха на Фуйад като на герой на деня, докато той пухтеше, смъркаше, задъхваше се, кашляше, храчеше, мъчеше се да се изтрие под небесния душ с бързи, неочаквани движения и най-сетне успя да се облече.
След като се изми, му стана студено.
Той се въртеше на място и застана прав при входа на хамбара, където спим. От ледения вятър кожата на продълговатото му хлътнало и почерняло лице е станала на петна. От очите му текат сълзи и капят по бузите, някога обветряни от мистрала; носът му също тече и капе.
Не можа да издържи на вятъра, който непрестанно го щипеше по ушите въпреки шала, увит около главата, и по прасците въпреки жълтите навуща, усукани около тънките му като на петел крака, и се прибра в хамбара. Но веднага излезе, въртейки яростно очи, мърморейки „Мръсен тип!“ и „Крадец!“ с южняшкото гърлено произношение на хората, които живеят на хиляди километра оттук, в онова кътче на страната, откъдето войната го е прогонила.
И остава прав отвън, чувствувайки се повече от всякога чужденец в този северняшки декор. А вятърът налита, прониква в него, отново и отново рязко разтърсва и мъчи слабото му, леко като плашило тяло.
Работата е там, че хамбарът, който са ни дали за през тази почивка, е почти необитаем — да го вземат дяволите? Той е дълбок, мрачен, влажен и тесен като кладенец. Едната половина е наводнена — над водата плуват плъхове, а войниците са се струпали в другата половина. Стените са от дъски, лепени със засъхнала кал, изпочупени, пропукани, пробити, на покрива зеят широки дупки. Пристигнахме нощем и работихме до сутринта, за да запушим криво-ляво пукнатините с клони с листа и леси. Но отворите високо в стените и на покрива си останаха. Така че влиза съвсем малко светлина, но вятърът нахлува, просмуква се отвсякъде и всички ние сме непрекъснато на течение.
Като сме вътре, стоим прави сред полумрака и безредието, движим се опипом, зъзнем и пъшкаме.
Фуйад, който пак влиза, прогонен от вятъра, съжалява, че се е измил. Боли го кръстът, пробожда го под ребрата. Трябва да направи нещо, но какво?
Да седне? Невъзможно. Тук е прекалено мръсно: земята и камъните са покрити с кал, сламата, разпръсната за спане, е влажна, понеже е просмукана с вода, а сме пренесли кал и с обувките. Освен това, щом седнеш, започваш да зъзнеш, а ако легнеш, ти става гадно от миризмата на торище и амонячни изпарения, които те удрят в носа. Фуйад гледа мястото си за спане и се прозява така, че челюстта му едва не се откача, дългата му долна челюст, удължена още повече от малката брада, в която биха могли да се видят тук-таме бели косми, ако светлината беше истинска светлина.
— Да не мислиш, че другите са по-добре от нас казва Мартро. — След вечеря ходих да видя един другар от единайста рота в чифлика при амбулаторията. Трябваше да прехвърля една стена по много къса стълба, сам съди какъв пергел е нужен — добавя той, понеже си е късокрак — и като прескочиш, се намърдваш в нещо като кокошарник ли, заешка колиба ли го речи, всеки те ръга и те блъска, на всекиго пречиш. Не знаеш къде да си денеш крачищата. Веднага се чупих оттам.