Със свещ в ръката кляка пред горкото куче, което може би ще умре преди него. Лабри спи, но не дълбоко, защото, веднага отваря едно око и маха с опашка.
Южнякът го погалва и тихичко му казва:
— Нищо не може да се направи. Нищо…
Не иска да каже друго на Лабри, за да не го натъжи; но кучето се съгласява — поклаща глава и отново затваря очи.
Фуйад се надига малко тъжно, защото ставите му са ръждясали, и отива да си легне. Сега вече само на едно се надява — че ще заспи, за да умре този зловещ ден, ден от небитието, ден, какъвто още толкова пъти ще трябва героично да понесе, да преживее, преди да достигне до последния ден на войната, или на живота си.
XII
Портата
— Има мъгла. Искаш ли да отидем?
Потерло ме пита, извърнал към мене доброто си светло лице, което ясносините му очи сякаш правят прозрачно.
Потерло е от Суше и откакто стрелците най-сетне отново заеха Суше, все му се иска да види отново селото, където е живял щастливо някога, когато е бил човек.
Опасно поклонение. Не че сме далеч: Суше е на две крачки. От шест месеца живеем и работим в окопите и ходовете толкова близо до селото, че да викнеш, ще те чуят. Само трябва напряко да се изкачиш оттук до пътя за Бетюн, покрай който пълзи окопът и под който се намират клетките на нашите укрития, и да слезеш четири-петстотин метра по пътя до Суше.
Но тези места са редовно под страшен обстрел. Откакто са се оттеглили, германците непрекъснато ги бомбардират с огромни снаряди, които от време на време изтрещяват и ни разтърсват в нашето подземие и ту тук, ту там под насипа виждаме големите черни гейзери от земя, отломки и отвесни облаци дим, високи като черкви. Защо ли бомбардират Суше? Никой не знае. В селото, минавало вече няколко пъти от ръце в ръце и за което са се водили толкова настървени боеве, не е останал никой, няма вече нищо.
Тази сутрин наистина ни обгръща гъста мъгла и под прикритието на голямото було, което небето е метнало върху земята, бихме могли да опитаме… Поне сме сигурни, че няма да ни видят. Мъглата херметически запушва усъвършенствуваната ретина на балона, който трябва да е някъде горе, обвит като в памук и спуска лека, но непроницаема преграда между нашите линии и наблюдателниците, в Лан и Анже, откъдето дебне врагът.
— Дадено — казвам на Потерло.
Осведомяваме подофицера Барт, той кимва с глава и спуска клепачи, за да ни покаже, че ще си затвори очите.
Двамата се измъкваме от окопа и се озоваваме на пътя за Бетюн.
За пръв път вървя по него денем. Виждали сме само отдалеч този ужасен път, по който толкова често сме минавали, пресичали сме го на пребежки в мрака, под свистенето на куршумите.
— Идваш ли, братче?
След няколко крачки Потерло спира насред пътя, където гъстата като памук мъгла се точи на дълги вълма, и застава ококорил сините като небето очи, отворил червената си уста.
— Еех! Ех, ех!… — шепне той.
Обръщам се към него. Той ми сочи пътя и клати глава:
— Той е. Дявол да го вземе, той е!… Това място на пътя дето сме сега, така го познавам, че като си затворя очите, го виждам точно каквото си е и даже то само ми се явява. Страшно е, братче, че сега го виждам такъв. Хубав път беше, с дървета от двете страни… А сега на какво е заприличал? Погледни, като умрял и толкова тъжен, тъжен… Гледай тия два окопа отстрани край целия път, до него, виж изтърбушения паваж с ями от снаряди, измъкнатите от корен дървета, срязани, опърлени, натрошени на трески, разхвърляни навсякъде, пробити от куршуми. На, погледни — същинска цедка. Ех, братче, братче, представа си нямаш колко е обезобразен тоя път!
Той върви и с всяка измината крачка смайването му расте.
Наистина неописуем е този път, от двете страни на който са се стаили и са се укрепили две армии и кръстосват ударите си от година и половина. Над този оспорван път минават само куршуми и снаряди; те са го набраздили, изтърбушили и преобърнали до основи. Превърнали са го в прокълнато място, обезцветено, издрано, състарено, зловещо и величествено.
— Да знаеш само какъв път беше по-рано! Чист, равен — казва Потерло. — Всички дървета си бяха на мястото, цветен като пеперуда и по него винаги ще срещнеш някой, винаги ще те поздрави с добър ден, като мине: старица, полюляваща се с две кошници, или пък хора с каруца си говорят високо, а ризите им се издуват като балони от ветреца. Ех! Колко щастливо си живеехме на времето!