Той пристъпва към брега на реката от мъгла, която тече по коритото на пътя към дъното на окопите. Навежда се и се спира пред някакви купчинки, върху които личат кръстове — гробове, вградени тук-таме в стената от мъгла, като кръстен път в църква.
Повиквам го. Никога няма да стигнем, ако вървим така, като на процесия. Да вървим!
Приближаваме до една долчинка — аз напред, Потерло след мене, с глава, изпълнена с тежки мисли; той напразно се опитва да докосне с поглед родните места. Тук пътят е в ниското — една височинка го прикрива откъм север. Това закътано място не е съвсем пусто.
По изоставената, мръсна болна земя са наредени мъртъвци. Тук ги струпват нощем, когато почистват окопите или равнината. Те чакат — някои от доста време — да бъдат пренесени по тъмно в гробищата в тила.
Тихо се приближаваме до тях. Те са наблъскани един до друг — всеки застанал в различна предсмъртна поза. Лицата на някои са полумухлясали, кожата е като ръждясала — жълта, с черни точки. Много са съвсем почернели, като намазани с катран, с подпухнали огромни устни: негърски глави, като надути балони. Между две тела се подава, неизвестно от кое, отрязана китка, от която виси топка нишки.
Други приличат на безформени мръсни какавиди, от които стърчат неопределими предмети от екипировка или парчета кости. По-нататък се виждат части на някакъв труп — в такова състояние са го намерили, — пренесени в телена носилка, окачена на двата края на тояга. Като топка са го носили в този метален хамак и така са го оставили. Не може да се различи къде е горната, къде е долната част на тялото; в купчината, която образува, можеш да разпознаеш само зиналия джоб на панталона. Някакво насекомо изпълзява от него, после пак се прибира.
Около труповете бавно прехвърчат писма, които са се пръснали от джобовете, от паласките, докато са полагали мъртъвците на земята. Навеждам се и чета върху едно от тези бели листчета, които потръпват от ветреца, но калта ги задържа: „Мили ми Анри, колко хубаво е времето за твоя имен ден!“ Човекът лежи по корем; кръстът му е прорязан от едното до другото бедро от дълбока бразда; главата му е полуизвърната; вижда се празното око, а по слепоочието, бузата и врата е поникнало нещо като зелен мъх.
Отблъскваща воня пълзи заедно с вятъра край тези мъртъвци и край съседната купчина от брезенти или дрехи — нещо като изцапан плат, втвърден от засъхнала кръв, черен от обгарянето на снаряди, корав, землист и прогнил, а по всичко това вече пъпли жив слой червеи. Неприятна гледка. Споглеждаме се, клатим глави, не смеем да споделим, че мирише отвратително. И въпреки това не бързаме да се отдалечим.
Ето че в мъглата изникват прегърбени хора — носят нещо. Това са опълченци с носилки, натоварени с нов труп. Вървят, пъшкат, потят се и старите им загорели и потни лица са сгърчени от напрежение. Да носиш само с един другар носилка през ходовете, когато има кал, е почти нечовешки труд.
Те оставят мъртвеца, облечен в нови дрехи.
— Дето се казва, вчера още беше на крака — изрича един от носачите. — Има-няма два часа, откакто го удари куршум в главата, щото искаше да отиде да прибере една швабска пушка в полето. В сряда щеше да си ходи в отпуска, та искаше да занесе пушката у дома си. Ефрейтор от четиристотин и пети полк, четиринадесети набор. Добро момче.
Санитарят ни го показва, повдига носната кърпичка, която покрива лицето — съвсем млад човек, сякаш заспал, само очите разкривени, бузите — восъчни, а по ноздрите и устата — розова пяна.
Този мъртвец като че ли внася чиста нотка сред купчината трупове, той е още гъвкав, навежда глава встрани, като го движат, сякаш иска да се настани по-удобно, и създава детската илюзия, че е по-малко мъртъв от другите. Той е по-малко обезобразен и затова сякаш е по-вълнуващ, по-близък, по-свързан с онези, които го гледат. Пред цялата тая купчина унищожени същества бихме могли да кажем само: „Клетото момче!“
Отново поемаме по пътя, който оттук започва да се спуска на юг към долината, където се намира Суше. Сред бялата мъгла пътят под краката ни изглежда като ужасна долина на скръбта. Купчини останки, парчета, мръсотии се трупат по изтощения гръбнак на паважа и по тинестите краища на пътя, така че вече мъчно можеш да различиш нещо. Дърветата покриват земята, от която са били изтръгнати разпокъсаните им коренища. Насипите са свлечени или разровени от снаряди. От двете страни на пътя, където стърчат само кръстове на гробове — окопи, двадесет пъти копани и запълвани, ями, проходи над ямите, леси над трапища.