Колкото повече напредваме, толкова повече всичко наоколо ни се струва преобърнато, страшно, пълно с гнилоч, вони на разруха. Вървим по паваж от парчета снаряди. На всяка крачка политаме, сякаш стъпваме в клопки, препъваме се в изпочупени оръжия, разбити кухненски съдове, бидони, плочи, шевни машини, навити електрически жици. Парчета германска и френска екипировка в обвивка от засъхнала кал, неокачествими купища дрехи, облепени с червеникавокафяв клей. При това трябва да внимаваме с неизбухналите мини — върховете им стърчат навсякъде или пък се виждат дъната, страните им, боядисани в червено, синьо, кафяво.
— Това тук е било швабски окоп, накрая са го напуснали.
Окопът на места е запълнен, другаде — пресечен от ями от снаряд. Торбите с пръст са разкъсани, изтърбушени, съборени, изпразнени, някои се веят на вятъра, подпорните дървета са се пречупили и стърчат на всички страни. Укритията догоре са пълни с пръст и с още нещо, което не се вижда добре. Сякаш премазано, разширено тинесто, полуизсъхнало корито на река, от което водата се е оттеглила и хората са го изоставили. На едно място окопът наистина е изравнен от оръдията. Разширеният трап се прекъсва и се превръща в поле с прясно преобърната пръст, образувано от симетрично издълбани надлъж и на шир дупки.
Показвам на Потерло това необикновено поле, по което сякаш е минал гигантски плуг. Но той цял е обсебен от мисълта за промяната в пейзажа.
Изненадано ми сочи с пръст едно място в равнината, сякаш се събужда от сън:
— „Червената кръчма“!
Пред нас е равно поле, покрито с натрошени тухли.
— Ами това какво е?
Крайпътен камък. Не, не е камък. Това е глава, черна, потъмняла, излъскана глава. Устата е изкривена, а от двете и страни стърчат мустаци — голяма обгоряла котешка глава. Под нея е заровен прав трупът на германец.
— А това?
Нещо зловещо — съвършено бял череп, а на два метра от черепа — чифт ботуши и между тях — купчинка разпокъсана кожа и парцали като циментирани с кафява кал.
— Ела. Мъглата се разсейва. Да побързаме.
На сто метра пред нас, сред по-прозрачните вълни мъгла, които се движат заедно с нас и вече едва ни прикриват, изсвирва и избухва снаряд… Пада на мястото, където ще минем.
Слизаме, стръмнината намалява.
Вървим един до друг. Другарят ми не казва нищо, гледа надясно, наляво.
После пак спира, както горе на пътя. Чувам го, като шепне:
— Е, какво, стигнахме!… Тук е…
И наистина ние не сме излезли от равнината, широка, опустошена, обгорена равнина, и все пак сме в Суше!
Селото е изчезнало. Никога не съм виждал изчезнало село. Албен-Сен-Назер и Каранси все пак приличаха на селища с изтърбушените си прерязани къщи, с дворовете си, пълни с хоросан и керемиди. Тук, в очертанията на повалените дървета, които ни заобикалят сред мъглата като призрачен декор, не е останало нищо: няма дори част от стена, от ограда, която да стърчи, и ние с изненада установяваме, че през преплетените греди, камъни и железа се мярка паваж — тук е било улица.
Същинско мръсно пустеещо блатисто място край град, където жителите му са изхвърляли години наред, без да остане празно кътче, отпадъци, материали от стари строежи, непотребни съдове: еднообразен слой смет и отломки, сред които затъваме и едва вървим. Бомбардировките до такава степен са променили всичко, че са отклонили дори течението на потока на воденицата и той сега тече без посока и образува блато върху останките на малкия площад, където е бил кръстът.
Ями от снаряди, в които гният издути до пръсване коне, други, в които са разхвърляни останки от човешки същества, обезформени от чудовищни рани.
Напреко на пътеката, по която вървим и се изкачваме — пълен разгром, нещо като наводнение от останки под наситеното с печал небе; ето един мъж проснат, сякаш е заспал, но той е плътно прилепен до земята, по което се отличава заспалият от мъртвеца. Това е войник, който е бил бакар, носел е броеница хлябове, нанизани на ремък, носел е връзка манерки на другарите, закрепени на рамото му за кожените дръжки. Сигурно тази нощ снаряд го е блъснал в гърба и го е повалил. Вероятно ние първи го откриваме. Обикновен войник, загинал от обикновена смърт. Може би останките му ще бъдат пръснати, преди други да го открият. Търсим личния му знак — облепен е в съсирена кръв, в която е потопена дясната ръка. Преписвам името, начертано с кървави букви.
Потерло ме оставя сам да върша тази работа. Той е като сомнамбул. Гледа, гледа с безумни очи навсякъде; търси до изнемога нещо сред тези изтърбушени, пръснати неща, сред цялата тази пустота, търси до обвития в мъгли хоризонт.