После ритва изкорубена тенджера от една греда, просната напреко, и сяда върху гредата. Сядам до него. Едва-едва ръми. Влажната мъгла се превръща в капчици и сякаш покрива предметите с лак. Той шепне:
— Ей да му се не знае!… Да му се не знае макар!…
Изтрива челото си, вдига към мене умолителен поглед.
Мъчи се да разбере, да обхване разрухата на цялото това кътче на света, да възприеме тази мъка. Мърмори несвързани думи, възклицания. Сваля голямата си каска и открива главата си, от която се вдига пара. После с болка казва:
— Братче, не можеш да си представиш, не можеш, не можеш…
Шепне:
— „Червената кръчма“, дето е тая швабска глава и всичко наоколо, купища боклуци…, тая гадост, това беше… край пътя една тухлена къща и до нея две пристройки… Колко пъти, братче, на това място, дето спряхме, колко пъти съм се сбогувал там с жената, която се смееше на прага, а аз бършех устата си и гледах към Суше, дето се прибирах. И след няколко крачки се обръщах да й подвикна нещо на шега! Ех, не можеш да си представиш… Ами това! Това! Ех!…
И той сочи с ръка наоколо, за да ми покаже опустошението, което го заобикаля…
— Не бива да стоим по-дълго тук, братче. Знаеш, мъглата се вдига.
Той става с усилие.
— Хайде…
Остава ни най-тежкото. Неговата къща.
Той се колебае, мъчи се да се ориентира, тръгва…
— Там е… Не, подминах. Не е там. Не знам къде е. Къде ли е… Мъка, мъка!
Кърши ръце, обзет от отчаяние, едва се държи на краката си сред купчината хоросан и греди. Търси отломките от своя дом: задушевността на стаите, приятния полумрак. Всичко това е разпръснато, отнесено от вятъра. За миг, загубен в тази затрупана равнина, без опорна точка, той стой и гледа, гледа и търси.
След като обикаля няколко пъти, спира се на едно място, поотдръпва се.
— Тук е — казва, — няма грешка. Виждаш ли, по този камък познах. Имаше прозорче в зимника. Вижда се следата, която е оставила желязната пръчка на прозорчето, преди да хвръкне във въздуха.
Подсмърча, мисли, бавно, непрекъснато клати глава.
— Когато нищо не ти остане, тогава разбираш, че си бил щастлив. Ех, колко щастливи бяхме тогава!
Приближава се до мене, нервно се смее.
— Чудна работа, нали? Сигурен съм, че никога не си виждал такова нещо; да не можеш да си намериш къщата, дето открай време си живял.
После се обръща и сега вече той ме подканя да бързаме:
— Хайде да се разкараме, и тъй и тъй, няма нищо. И цял час да гледаме мястото, дето са били нещата, полза няма! Давай напред, братче.
Тръгваме си. Двамата сме живи, открояваме се като петно в несъществуващото мъгливо селище, което би трябвало да се намира на земята, по която вървим.
Отново се изкачваме. Времето се прояснява. Мъглата много бързо започва да се разсейва. Моят другар върви мълчаливо, с големи крачки, забил нос надолу, сочи ми полето:
— Гробището — казва той. Там беше, преди навсякъде да стане безкрайно гробище, като зараза, като болест на света.
От средата на склона тръгваме по-бавно. Потерло се приближава до мене.
— Нали разбираш, това е вече прекалено. Прекалено затрито, целият ми досегашен живот. Толкова е затрито, че ме хваща страх.
— Слушай, жена ти е здрава и читава, момиченцето ти — също.
Лицето му придобива странен израз:
— Жена ми… Ще ти кажа аз нещо: жена ми…
— Какво жена ти?
— Ех, братче, видях я аз жената.
— Видя ли я? А пък аз мислех, че е в окупираната част.
— Да, в Лан е, у родителите ми. Ама я видях… Е, нищо, по дяволите… Всичко ще ти разправя! Бях аз в Лан, преди три седмици ходих. На единадесети. Преди двайсет дена се пада.
Гледам го смаян… Но по всичко изглежда, че говори истината. Върви до мене и шепне сред просветващата мъгла:
— Не знам дали си спомняш, казаха… А, ти тогава май не беше тук… Казаха: трябва да се подсили телената мрежа пред успоредния окоп Бийар. Знаеш какво значи това. Дотогава все не успяваха: щом излезеш от окопа, по надолнището ставаш мишена, по оня склон, дето има едно такова чудно име.
— Тобоган.
— Да, точно тъй беше, а мястото е опасно и в мъгла и нощем, като сред бял ден, поради пушките, дето предварително ги нагласят на подпори, както и картечниците през деня. Швабите, като не виждат, всичко ръсят.