Взеха пионерите от нестроевата рота, ама някои успяха да изклинчат и ги замениха с войници, подбрани от ротите. И аз бях с тях. Та така. Излизаме, значи. Никакъв изстрел! „Какво ли ще рече това?“ — викаме си. И изведнъж виждаме един шваба, двама шваби, десет шваби, изскачат от земя та, дяволите му с дяволи, правят ни знаци и викат „Камарад! Ние сме елзасци“, викат и продължават да се измъкват от техния международен ход. „Няма да стреляме по вас, викат, не се бойте, приятели. Само ни оставете да погребем нашите убити.“ И започваме да работим всеки своята си работа, даже се разговаряме, щото бяха елзасци. В същност те говореха против войната и против офицерите си. Нашият ефрейтор знаеше, че е забранено да се говори с неприятелите, и даже ни бяха чели, че с тях трябва да се говори само с пушка. Ама ефрейторът каза, че това е единствената възможност да се подсили мрежата, и щом ни оставят да работим срещу тях, трябва да използуваме случая…
И изведнъж един от швабите започна нещо да приказва: „Няма ли някой, от вас от окупираните места, който иска да получи известия от близките си?“
Ей, братче, не можах да се сдържа. Не бях на ясно добре ли е или не, ама отидох напред и казах: „Ами че аз искам.“ Швабата започна да ме разпитва. Отвръщам му, че жена ми е в Лан, у родителите ми, с дъщеричката. Пита ме къде живее. Разправям му и той вика, че се сеща. „Слушай, вика, ще й занеса писмо и не само писмо ще й занеса, ами ще ти донеса и отговор от нея.“ После изведнъж се удря по челото, тоя шваба, и се приближава до мене: „Слушай, брат, дори нещо по-добро. Ако правиш, каквото ти кажа, можеш да видиш жена си, децата и всичко тъй, както аз те виждам.“ Казва, че само трябва да отида с него в толкова и толкова часа с швабски шинел и фуражка, той щял да ми даде. Ще ме сложи с наряда за въглища в Лан; ще отидем до къщи. Ще мога да ги видя, само че ще се крия, та да не ме видят, щото той отговаря за войниците, дето ще бъдат с наряда, пък в къщата имало подофицери и за тях не отговарял… И аз, братче, приех.
— Опасна работа!
— То се знае, опасна. Изведнъж реших, без да му мисля, не исках много-много да дълбая, защото откачих само като си представих, че ще видя моите хора, пък после, ако ще и да ме разстрелят, толкова по-зле, нищо не идва даром. Това си е законът за търсенето и предлагането, както някои викат, нали?
Та, казвам ти, братче, всичко мина като по масло. Единствената мъчнотия беше, докато ми намерят достатъчно широка шапка, понеже, нали знаеш, главата ми е големичка. Но и това се уреди накрая, измъкнаха една тенджера като за мене. А обувките ми и без това си бяха немски, дето Карон ми ги остави. И ей ти тръгнахме из немските окопи (те страшно приличат на нашите) с тези, тъй да кажа, швабски другари, които ме съветваха на чист френски също като тоя, на който ти говоря, да не се вълнувам.
Нищо не се случи — нито тревога, нито нищо. На отиване лесно мина. Всичко стана тихомълком, просто взех да се чувствувам почти шваба. Пристигнахме в Лан надвечер. Помня, че минах пред „Перш“ и поех по улица Четиринадесети юли. Срещах разни хора от града, носят се по улиците като в нашите села. Не можех да ги позная, защото беше тъмно, нито пък те, ама и защото цялата история беше истинска лудория… Толкова беше тъмно, че да ти бръкнат с пръст в окото, не можеш да видиш нищо. Стигам градината на моите старци. Сърцето ми тупти, цял треперя от главата до петите, сякаш цялото ми тяло е станало сърце. И се сдържам да не се смея на глас и на френски отгоре на всичко, толкова бях щастлив, развълнуван. Другарят шваба вика: „Ще минеш веднъж, после още веднъж и все ще гледаш към вратата и прозореца. Ще поглеждаш, като че нищо няма… Внимавай…“ Тогава аз се съвземам, преглъщам си вълнението така, изведнъж. Добър момък беше тоя дявол, защото, ако ме хванеха, знаеш какво го чакаше, нали?
У нас, знаеш, както навсякъде към Па дьо Кале, входната врата на къщите е разделена на две: долу има нещо като малка вратичка, дето ти стига до кръста, горе нещо като капак. Ако затвориш само долната част, половината си си у дома.
Капакът беше отворен, стаята, тя е и трапезария, и кухня, разбира се, беше осветена, чуваха се гласове.
Минавам и извивам врат. Около кръглата маса с лампата се виждаха осветени розови лица на мъже и жени. Очите ми все нея гледат — Клотилд. Добре я видях. Беше седнала между двама мъже, подофицери май бяха, говореха й. А какво правеше тя? Нищо. Усмихваше се и миличко навеждаше глава с пухкавите си руси коси, позлатени от лампата.
Усмихваше се. Беше доволна. Изглежда й беше добре до тези шваби с нашивки и до огъня, от който лъхаше топлина, дето тъй добре я познавам. Минах, после се обърнах и пак минах. Пак я видях, все така се усмихваше. Не с пресилена усмивка, не с лъжлива усмивка, не, а истинска усмивка, дето отвътре иде, подаряваше им я. За миг, докато да мина нагоре-надолу, успях да видя и детето, протягаше ръце към един дебелак с галони и се опитваше да му се качи на коленете. И кого още видях? Мадлен Вандаерт, жената на Вандаерт, моя другар от деветнадесета, дето го убиха на Марна, в Монтион.