Тя знаеше, че е убит, защото беше в траур. Пък се смееше, направо се смееше, ти казвам… И поглеждаше единия, после другия, сякаш казваше: „Колко ми е добре тук!“
Ех, братче, измъкнах се оттам и се сблъсках с другарите шваби, дето ме чакаха да ме върнат. Как съм си отишъл, не мога да ти кажа. Бях като ударен по главата. Като вървях, се препъвах, сякаш бях прокълнат. Тогава само да не ми се изпречеше някой пред очите! Щях да се разкрещя високо. Готов бях да направя нещо, та да ме убият, да свърши тоя мръсен живот!
Нали разбираш? Смееше се, моята жена, моята Клотилд се смееше в този ден на война? И какво? Значи, достатъчно е да те няма за малко, за да не те броят вече за нищо, така ли? Разкарваш се от къщи, за да отидеш на война, и като че всичко се е счупило; и докато ти им вярваш, те свикват с отсъствието ти и малко по малко става така, сякаш изобщо те е нямало, карат си и без тебе, щастливи са си както по-рано и се усмихват. Ей, дявол да го вземе! Не говоря за онази, другата курва, която се смееше, ами за моята Клотилд, моята, дето в този миг, когато случайно я видях, в самия този миг, каквото щеш разправяй, пет пари не даваше за мене!
И да беше с приятели, с роднини, как да е, а то с швабски подофицери. Кажи, не си ли струваше да взема да скоча в стаята, па да й зашлевя два шамара и да извия врата на оная курва в траур, а?
Да, да, такова нещо ми мина през ум. Знам, че далеч отивах… Ама бях побеснял.
Имай пред вид, че не искам да кажа повече, отколкото казвам. Иначе Клотилд е добро момиче. Познавам я и й вярвам: ако ме пречукат, отначало ще си изплаче всичките сълзи, това си е така. Сега ме мисли жив, съгласен съм, ама не е там работата. Пък на нея винаги й е добре, доволна е, цъфти, щом има лампа, огън, компания, аз и да съм там, и да не съм там…
Карам Потерло да побърза.
— Преувеличаваш, братче, мислиш си какво ли не, хайде, недей.
Вървяхме съвсем бавно и бяхме още в началото на склона. Мъглата започваше да става сребриста, преди съвсем да се разсее. Денят щеше да е слънчев. Дори вече имаше слънце.
Потерло погледна и каза:
— Ще заобиколим през пътя за Каранси и ще се изкачим изотзад.
Свихме през нивите. След няколко мига той каза:
— Ти мислиш, че преувеличавам? Казваш, че преувеличавам, нали? — После се замисли: — Ех!
Пак поклати глава и добави:
— Все пак едно не може да се отрече…
Изкачихме склона. Вече не беше студено, само прохладно. Като стигнахме горе, на равното, той продължи:
— Хайде да поседнем още малко, после се връщаме.
И седна, натежал от безброй объркани мисли. Челото му се сбърчи. После се обърна към мене стеснително, сякаш щеше да ми иска услуга.
— Слушай, братче, мисля си дали съм прав или…
Но след като ме погледна, огледа и нещата наоколо, сякаш искаше съвет повече от тях, отколкото от мене.
Небето се променяше, земята също. Мъглата вече беше като сън. Далечните простори се разбулваха. Тясната, печална, сива равнина се разширяваше, прогонваше сенките, обагряше се. Постепенно я заливаше светлина от изток към запад, като криле.
И ето там, пред краката си, видяхме Суше сред дърветата. Отдалеч, на светло, малкото селище изникваше пред очите ни като ново под слънцето.
— Прав ли съм? — повтори Потерло вече по-колебливо, не толкова уверено.
Преди да успея да отворя уста, той сам си отговори, почти тихо срещу светлината:
— Младичка е, знаеш; двайсет и шест годишна. Не може да си сдържа младостта тя отвсякъде напира. И като си почива до лампата, на топло, какво да прави, усмихва се. Па даже и с глас да се смее, пак е от младост, гърлото я гъделичка. Не е заради онези, другите, ами заради самата нея. Това е животът. Тя е жива. Да, жива е, и толкова. Какво е виновна, че е жива? Да мре ли? Какво да прави? Да седне по цял ден да плаче заради мене и швабите ли? Не може само да плачеш, нито пък цели осемнайсет месеца само да кълнеш. Това си е истина. Дълго стана, казвам ти, ей. Там е работата.
И той млъква и заглежда панорамата на Нотр Дам дьо-Лорет2, вече цяла осветена от слънцето.