Слизаме в хода. Слънцето и тук прониква. Ходът е жълт, сух, кънти. Любуваме се на красивата му геометрична форма, на гладките стени, изгладени с лопата, и с радост слушам ясния отчетлив шум, който вдигат подметките ни, като стъпваме по дъното, върху набитата земя или върху дъсчените скари, поставени една до друга като дървен под.
Поглеждам часовника си. Показва девет часа. В нежно обагрения циферблат се отразяват синьорозовото небе и тънко изрязаните храсти, които растат край окопа.
Споглеждаме се с Потерло с някаква смътна радост. Доволни сме, сякаш се виждаме след раздяла! Потерло ми говори и аз, макар отдавна да съм привикнал на напевното му северняшко произношение, сякаш сега откривам за пръв път, че той пее.
Прекарахме тежки дни, трагични нощи в студ, вода и кал. Сега, макар да е още зима, тази първа хубава утрин ни известява, убеждава ни, че скоро, още веднъж ще дойде пролет. Ръбовете на окопа вече са украсени с нежнозелена трева и в новородените тръпки на тази трева вече се пробуждат цветчета. Ще свършат намалените тесни дни. Пролетта напира отгоре и отдолу. Дишаме с пълни гърди, нещо сякаш ни окриля.
Да, лошите дни ще свършат. И, дявол да го вземе, войната също ще свърши! При това сигурно ще свърши през хубавото годишно време, което се задава, осветява ни и вече започва да ни гали с тихите си повеи.
Нещо изпищява. Я, заблуден куршум…
Куршум ли? Хайде де! Не, това е кос!
Чудно, колко са подобни… Косовете, тези птици, които пискат толкова нежно, полето, смяната на годишните времена, уютността на стаите, залени в светлина… О, войната ще свърши и ние пак ще срещнем, вече завинаги, близките си: жената, децата или онази, която е едновременно и жена, и дете, и ще им се усмихваме сред младото сияние, което вече ни свързва.
… На пресечката на два хода, на полето, в края, виждаме нещо като арка: два стълба са опрени един до друг, а между тях са преплетени електрически жици, които висят като лиани. Красиво. Ще речеш, нарочно подредено, като театрален декор. Тъничко пълзящо растение се вие около единия стълб и като го проследиш, откриваш, че то се е одързостило да се прехвърли и на другия стълб.
Скоро, все по този ход, чиито тревисти хълбоци тръпнат като хълбоците на жив кон, стигаме до нашия окоп на пътя за Бетюн.
Ето и мястото ни. Другарите са тук, събрани. Ядат, радват се на мекото време.
След като се нахранваме, почистваме алуминиевите си канчета или алуминиевата си чиния със залък хляб.
— Гледай ти! Слънцето се скри!
Вярно. Проснал се е облак и го е закрил.
— Като че ли дори ще вали, братчета — казва Ламюз.
— Такъв ни е късметът! Тъкмо да тръгваме.
— Дявол да го вземе този Север! — казва Фуйад.
Вярно, че тук климатът нищо не струва. Вечно ръми, ромоли, дими, вали. А грейне ли слънце, бързо-бързо угасва сред голямото влажно небе.
Четирите ни дена наряд в окопа свършиха. Скоро, щом започне да се здрачава, ще дойде смяната. Бавно се готвим да тръгваме. Пълним, подреждаме раниците, торбите. Пообърсваме пушките и ги увиваме.
Вече е четири часът. Мъглата бързо се спуска. Едни други, не се различаваме.
— Дявол да го вземе, пак заваля.
Няколко капки. После — порой. Ех, господи боже! Слагаме си качулките, намятаме се с брезенти. Прибираме се в укритията, газейки калта, и целите се оплескваме — коленете, ръцете, лактите, — защото дъното на окопа пак е станало лепкаво. В укритието едва имаме време да запалим свещ, поставена върху камък, и да застанем треперещи от студ около нея.
— Готови, тръгни!
Излизаме на открито в мократа и ветровита тъмнина. Мярка ми се едрата фигура на Потерло: пак сме един до друг в редицата. Като потегляме, му извиквам:
— Тук ли си, братче?
— Да, пред тебе — вика ми и той, като се обръща.
При това движение вятърът и дъждът го плясват през лицето, но той се смее. Някакъв си порой не може да му отнеме радостта, която носи в здравото си мъжествено сърце от тази сутрин, нито пък една намръщена вечер ще загаси слънцето, което преди няколко часа бе озарило мислите му.
Вървим. Блъскаме се. От време на време се препъваме… Дъждът не престава, водата тече по дъното на окопа, дъсчените скари се клатят върху размекнатата почва, някои са се наклонили наляво, други надясно, плъзгаме се, като минаваме по тях. Освен това в тъмното не ги виждаме и случва се на завоите да стъпим настрани от тях в дупки, пълни с вода.