В сивотата на нощта не изпускам от очи тъмната каска на Потерло, по която водата се стича като по покрив при пороен дъжд, и широкия му гръб, украсен от лъскаво парче мушама. Стъпвам в неговите стъпки и от време на време му подхвърлям по някоя дума, а той ми отговаря все така весел, спокоен, силен.
Когато дъските свършват, започваме да газим в гъста кал. Вече е съвсем тъмно. Изведнъж рязко спираме и аз се блъскам в Потерло. От началото на редицата се дочува полугневна ругатня:
— Е, какво, защо не вървиш? Ще изостанем!
— Не мога да си извадя патъците! — отвръща жален глас.
Затъналият в калта най-сетне успява да се измъкне и всички трябва да тичаме, за да догоним ротата. Започваме да се задъхваме, да пъшкаме, да псуваме тези, които са начело. Стъпваме наслуки, препъваме се, залавяме се за стените, по ръцете ни полепва кал. Заприличваме на отстъпваща войска, бягаща с дрънкане на желязо и ругатни.
Дъждът още повече се усилва. Второ неочаквано спиране. Някой е паднал! Глъчка.
Той става. Пак потегляме. Мъча се да следвам съвсем отблизо каската на Потерло, която слабо проблясва в тъмнината пред очите ми, от време на време му извиквам:
— Как е, върви ли?
— Да, да, върви — отвръща ми той, като подсмърча и пъхти, но гласът му е все така звучен, напевен.
Раниците се врязват болезнено в раменете, разтърсвани от неравномерния ход под напора на стихията. Окопът е задръстен от скорошно срутване и ние затъваме в рохкавата земя… За да си измъкваме краката от меката лепкава пръст, трябва на всяка стъпка да ги вдигаме високо. След като с мъка преминаваме това място, пак нагазваме в хлъзгавия поток. На дъното обущата са проправили две тесни пътечки, прилични на коловози, в които краката се заклещват като в релси или пък шляпат в по-дълбоките локви. На едно място трябва много ниско да се наведем под масивен лепкав мост над хода и едва успяваме да се проврем. Принудени сме да пълзим в калта. Малко по-нататък трябва пак да се държим за един кол, който се е отплеснал поради размекването на пръстта и виси точно по средата на хода.
Стигаме до някакво кръстовище.
— Хайде, напред! Минавайте, момчета! — казва подофицерът, застанал в една ниша, за да ни направи път, после подхвърля: — Тук не е място за застояване.
— Капнали сме — измучава един толкова прегракнал и запъхтян глас, че не мога да разбера кой говори.
— Да му се не знае, до гуша дойде, не мръдвам оттук! — стене друг, останал без дъх, без сили.
— Какво да правя? — отвръща подофицерът. — Да не би аз да съм крив? Хайде по-бързо, не се застоявай. Миналата смяна тук я бомбардираха.
Сред вятъра и дъжда продължаваме нататък. Струва ни се, че слизаме, слизаме като в дупка. Подхлъзваме се, падаме и се блъскаме в стената на окопа, после бързо се изправяме. Сякаш не вървим, а непрекъснато падаме надолу и едва се задържаме, както можем, за каквото можем. Въпросът е да се препъваме само напред и да се задържаме колкото можем прави.
Къде ли сме? Въпреки поройния дъжд подавам глава над бездната, от която гледаме да се измъкнем. Върху едва различимия фон на облачното небе съзирам насипа на окопа и изведнъж пред очите ми се откроява над окопа зловещ свод от два стълба, наведени един към друг, на върха на които виси нещо като отскубната коса. Това е арката, която забелязах днес.
— Напред! Напред!
Навеждам глава и вече нищо не виждам, но отново чувам как подметките затъват и се отлепват от тинята, тракането на ножниците, глухите възклицания и ускореното дишане на хората.
Ново сблъскване. Изведнъж спираме и както преди малко аз се бутам и се опирам в гърба на Потерло, в неговия силен, як гръб, като ствол на дърво, като здравето и надеждата. Той ми извиква:
— Дръж се, братче, стигаме вече!
Заставаме на място. Трябва да се върнем… Дявол да го вземе!… Не, пак потегляме напред!…
Изведнъж страхотен трясък ни разтърсва. Потрепервам до черепа, главата ми се изпълва с металически трясък, пареща миризма на сяра прониква в ноздрите ми и ме задушава. Земята пред мене се е разцепила. Чувствувам как гръм и мълния ме понасят, мятат ме встрани, прегънат, задушен, полузаслепен… Все пак си спомням ясно: през тази секунда, когато объркан, като луд, инстинктивно търсех моя другар по оръжие, видях как тялото му политна изправено, черно, с широко разперени ръце и пламък на мястото на главата!