Около кърпата за нос, лулата, кесията с тютюн, където са прибрани и листовете за писма, ножа, портмонето, огнивото (необходимият основен фонд), ето две кожени връвчици, завити като червеи около един часовник в прозрачна целофанена кутия, която с времето странно е потъмняла и побеляла: освен това едно кръгло и едно четвъртито огледалце; четвъртитото огледалце е счупено, но е хубаво, с полегати ръбчета; едно шише с терпентин, едно полупразно шише с бензин и трето празно шише, една германска катарама за колан с девиза „Gott mit uns!“, един пискюл от дръжка на сабя със същия произход; полузавита в хартия „самолетна стрела“, която има формата на стоманен молив и е остра като игла; сгъваеми ножици и несесер — вилица и лъжица, също сгъваеми; парченце молив и парченце свещ, туба аспирин, която съдържа и едно хапче опиум, няколко тенекиени кутии.
Като вижда колко внимателно оглеждам личното му богатство, Волпат ми помага с обяснения.
— Това — казва той — е кожена офицерска ръкавица; изрязвам пръстите и с тях запушвам отвора на пушката; това е телефонна жица, само с нея можеш да прикрепиш копчетата на шинела си тъй, че да не падат. Сигурно се питаш какво ли има тук в това. Як бял конец, не като тоя, с който шият нещата, като ни ги дават нови, и който се измъква като сирене от макарони с вилицата; там са иглите, забол съм ги на пощенска картичка. Безопасните пък са ей там, отделно… Тук са ми книжата. Цяла библиотека.
И наистина, сред изложбата на предметите, извадени от джобовете на Волпат, има удивително много хартийки: евтин смачкан виолетов плик с листове за писма; военна книжка, чиято вкоравена и мърлява обвивка като кожа на стар колар се лющи и намалява от всички краища; тефтерче с подвързия от издраскана изкуствена кожа, претъпкано с листчета и снимки — сред тях почетното място заема снимката на жената с децата.
От купчината пожълтели и почернели листа Волпат изважда тази снимка и ми я показва — за кой ли път? Отново се запознавам с госпожа Волпат, жена с меки, кротки черти и пищни гърди, заобиколена от две момченца с бели якички, по-голямото слабичко, по-малкото кръгло като топка.
— Пък аз — казва Бике, който е двадесетгодишен — имам снимки само на старците.
И той ни показва до самата свещ снимката на двойка старци, примерни като дечицата на Волпат.
— И аз моите си ги нося — намесва се друг. — Винаги си нося снимката на жената и децата.
— Е, то се знае! Всеки си ги носи — прибавя някой.
— Чудно нещо — казва Барк, — снимката, знаеш, се изхабява от гледане. Не бива много често да я зяпаш, нито пък много дълго: не знам какво става, ама някак като чужда започва да ти изглежда.
— Прав си — съгласява се Блер. — И аз същото си викам. Точно тъй е.
— Аз си нося при хартишките и една карта на нашенско — продължава Волпат.
Разгъва я на светлината. Оръфана, станала прозрачна по ръбовете, тя прилича на ония килимчета за стена, съшити от отделни квадрати.
— И вестник имам (и разгъва някаква изрезка от вестник за войниците на фронта), и една книга (роман от по двадесет и пет сантима — „Два пъти девственица“)… На, ето още едно парче вестник: „Етампската пчела“. Не знам защо съм го запазил. Сигурно нещо съм си имал наум. Като ми почине главата, ще се сетя. Освен това тестето карти и игра на дама от хартия, пък пионките от нещо като червен восък.
Барк се приближава, разглежда всичко и накрая казва:
— Аз имам още повече неща по джобовете.
После се обръща към Волпат:
— Ти имаш ли швабски золдбух бе, въшльо? Ами имаш ли ампули с йод, броунинг? Аз пък имам, и два ножа отгоре.
— Аз — казва Волпат — револвер нямам, нито пък швабска книжка, ама можех да имам два, да не река, дори десет ножа. Ама мене един ми трябва.
— То зависи — отвръща Барк. — Ами я ми кажи, недоносче, имаш ли механични копчета?
— Аз в джоба си ги нося! — провиква се Бекюв.
— Войник без тях не може — уверява Ламюз. — Инак гащите не държат за презрамките, няма начин.
— Аз — казва Блер — инструментите за пръстените все си ги държа в джоба, да ми са под ръка.
И ги изважда, прибрани в калъфче от маска, която той разтърсва. Тристранната и плоската пила издрънчават, чува се и сребристият звън на необработените алуминиеви пръстенчета.
— Аз пък винаги си нося връвчици. Все влизат в работа! — обажда се Бике.
— Не колкото пироните — казва Пепен и посочва три гвоздея в шепата си: голям, малък и среден.