— Виж, това, че не наливат догоре, тук си прав — казва Паради, възмутен само при мисълта за начина, по който се раздават дажбите. — Артелчикът си бута пръста в манерката, освен това е чукнал навътре дъното на мярката си. Тъй че те минават с една трета, а ти оставаш с пръст в устата.
— Правилно — съгласява се Барк. — Но и голямата манерка не е за предпочитане, защото артелчикът не ти вярва, трепере да не ти налее една капка повече, подяжда те и ти си оставаш, речи го, с празни ръце.
В това време Волпат прибира един по един в джобовете предметите от изложбата си. Като стига до портмонето, започва жалостиво да го оглежда.
— Тъничко е, братче.
И си преброява парите.
— Три франка! Ей, братче, трябва да видя да го понапълня, иначе като излезем, ще гледам като кон на празни ясли.
— Не само твоето е лековато.
— Войникът харчи повече, отколкото получава. Чудя се какво ли правят тия, дето не вземат назаем.
Паради отвръща с корнелиевска простота:
— Направо ще пукнат.
— Ей на, вижте аз какво имам в джоба, дето не се разделям с него.
И Пепен весело показва сребърни прибори.
— Бяха на оная маймуна, дето квартирувахме в Гран-Розоа.
— Може още да са си нейни, а?
Пепен прави неопределено движение, в което гордостта се смесва със скромност, после набира смелост, усмихва се и казва:
— Знам я аз тая стара къртица. Сигурно цял живот ще има да търси навсякъде, по всички ъгли тия сребърни прибори.
— Аз — казва Волпат — досега само едни ножици съм успял да задигна. И то се знае, много си ги пазя, макар че, правичката да си кажа, те за нищо не ми служат.
— Абе и аз съм си чопвал по нещичко оттук-оттам, ама то какво ли е? Пионерите винаги ме бият в тая работа.
— Всеки прави, каквото може, ама винаги някой прави повече, братче! Гледай си работата.
— Ей, иска ли някой йод? — вика санитарят Сакрон.
— Аз си пазя всички писма от жената — казва Блер.
— Аз пък си й ги пращам.
— Аз пък ги пазя. Ей ги.
Йодор вади пакет изтрити, лъснати хартии, чиято чернота тъмнината срамежливо прикрива.
— Пазя ги. Понякога си ги препрочитам. Като е студено, лошо, препрочитам ги. Все едно че те стоплят, ама не е същото.
Тези странни думи навярно крият дълбок смисъл, защото неколцина вдигат глави и казват:
— Точно така.
Разговорът продължава разпокъсано сред този призрачен хамбар, прекъсван от огромни движещи се сенки, по ъглите мракът се стопява, тук-таме проблясват като точки няколко свещи.
Гледам войниците как шарят нагоре-надолу, как странно се изрязват в светлината, после се снижават, отпускат се на пода. Съсредоточени и натоварени, те се готвят за преместване, говорят като на себе си или си подвикват, а в краката им се мотаят разни предмети. Показват си един другиму своите богатства.
— На, виж!
— Бива си го! — отговаря другият завистливо.
Всеки би искал да има всичко, което сам не притежава. В отделението има легендарни съкровища, предмети, за които всички завиждат, като двулитровата манерка например собственост на Барк, разширена до вместимост два литра и половина чрез умел халосен изстрел с пушка, или всеизвестния нож с костена дръжка на Бертран.
В разбунения мравуняк тези музейни предмети привличат не един изкосо хвърлен поглед, после всеки отново се заглежда пред себе си, посвещава се на собствената си „стока“ и се мъчи да я подреди.
Жалка стока наистина. Всичко, което се произвежда за войника, е просто, грозно, некачествено — от картонените обуща, съшити едро със слаби конци, до лошо скроените, лошо тропосани, лошо ушити, лошо боядисани дрехи от гнил, като прозрачен плат, подобен на попивателна, които на слънцето избеляват за един ден, а на дъжд подгизват за един час, до тънките кожени каишки и каиши, които се цепят като талаш и се късат при капсите, до долните фланелени дрехи, по-тънки от памучни, и до тютюна, направен сякаш от сено.
Мартро е до мене. Сочи ми другарите.
— Виж ги, горките братлета, как си оглеждат вехториите. Същински майчици, дето си галят дечицата. Чуй ги само. Викат си ги. На, оня там, дето вика „Ножа ми!“, като че ли вика „Леон или Шарл, или Долф“. И знаеш ли, няма начин да си намалят товара. Няма как. Не че не щат, от нашия занаят по-силен не ставаш, нали? Ама не могат. Много си ги обичат тия техни бръмбазъци.