Това са Поатрон и Поалпо от отделението на Броайе.
Те са легнали и тихо си приказват. До една свещ лъскат кръглият нос и устата на единия, докато с ръце ръкомаха и сянката повтаря движенията му.
— Знам да паля огън, ама не мога да го разпаля, като изгасне — заявява Поатрон.
— Тъпанар! — вика Поалпо. — Щом знаеш да го запалиш, значи, знаеш и да го разпалиш, нали имаш кибрит, той, значи, е изгаснал и можеш да кажеш, че го разпалваш, а пък да го палиш.
— Това са приказки. Знам аз какво говоря, а ти само дрънкаш. Казвам ти и ти повтарям, че щом трябва огън да се запали, аз съм насреща, ама да го разпаля, като е изгаснал, хич ме няма. Повече не мога да ти обяснявам.
Не чувам възраженията на Поалпо.
— Ама ти какво сега си седнал да ми се инатиш? — крещи Поатрон. — Нали трийсет пъти ти казах, че не знам. Голямо магаре си, брей!
— Смях ме хваща, като ги слушам — каза ми Мартро.
Истината е, че преди малко той бе поизбързал, като заяви, че няма пияни.
Известна възбуда, предизвикана от черпенето за сбогуване, цари в коптора, пълен с облаци слама, в който племето — едни прави и колебливи, други на колене, замахвайки като миньори — поправя, трупа, подрежда провизиите, дрипите, инструментите си. Глъчка, безразборни движения. В димните светлини се открояват тела, тъмни ръце се движат в мрака като марионетки.
Освен това от хамбара, прилепен до нашия, от който ни разделя само една стена до човешки бой, се надигат пиянски викове. Двама войници се карат отчаяно, остро, бясно. Въздухът трепери от най-грубите обиди. Но обитателите на хамбара изтласкват единия, който е пришелец от друго отделение, и пороят от псувни намалява, а после съвсем секва.
— Е, ние поне се държим като хората! — забелязва Мартро, не без гордост.
Това е вярно. Благодарение на Бертран, заклет враг на пиянството, на тази фатална отрова, която си играе с тълпите, нашето отделение е едно от най-въздържаните по отношение на виното и ракията.
… Наоколо войниците крещят, пеят, лудеят. Смеят се непрекъснато; смехът у човека е като шум от колела.
Сред тази менажерия от сенки, кафез, изпълнен със светли отражения, се мъчиш да разгадаеш някои лица, в чието изражение има нещо вълнуващо. Но не успяваш. Гледаш ги, но не можеш да проникнеш в тях.
— Стана десет часът, приятели — казва Бертран. — Утре ще довършим прибирането. Крайно време е да си поотпуснем телесата.
Тогава всички бавно лягат. Приказките не стихват напълно. Войникът бърза само когато е принуден. Всеки се разкарва нагоре-надолу, носи нещо в ръка — виждам как по стената се плъзва огромната сянка на Йодор, който минава край свещта и клати в ръка две торбички с камфор.
Ламюз се върти, за да се настани по-удобно. Изглежда, че нещо му е тежко: макар вместимостта му да е голяма, днес очевидно е преял.
— Някои искат да спят! Запушете си устата, диваци такива! — обажда се от постелята си Менил Жозеф.
При тези думи глъчката за миг намалява, но гласовете още не стихват напълно, разкарването все не престава.
— Вярно бе, нали утре се качваме в окопите — казва Паради — и още вечерта отиваме на първа линия. Никой обаче не мисли за това. Просто го знаем, и толкова.
Малко по малко всеки заема мястото си. Лежа на сламата, а до мене Мартро се завива.
Някаква грамада пристига, като внимава да не вдига шум. Това е старши санитарят, монах от ордена на маристите, огромен човек с брада и очила: когато свали шинела и остава по куртка, чуди се къде да си дене краката. Този силует на брадат хипопотам бърза да си легне тихо. Той пъхти, въздиша, мърмори нещо.
Мартро ми го сочи с глава и ми шепне:
— Гледай го. Тия хора все големи думи приказват. Като го питаш какъв е като цивилен, няма да каже „калугер-учител“ ами „преподавател“ и ще те погледне под очилата с половин око. Като рече да стане по-рано, да отиде на черква, и види, че те е събудил, не казва „Отивам на черква“, ами казва: „Коремът ме боли. Трябва да отида по нужда, няма как.“
Малко по-нататък чичо Рамюр говори за селото си:
— То е нещо като колиби, дребна работа. Моят старец по цял ден опушва лули; и като работи, и като си почива, лулата му все си дими навън или в кухнята!