Упоението на съня ме обхваща. Но все си мисля какво са направили и какво ще направят. И пред това дълбоко видение на жалката човешка нощ, която е метнала савана си над нашата пещера, мечтая за някаква велика светлина.
XV
Яйцето
Бяхме отчаяни. Изгладнели, жадни, а в това жалко селище — нищо!
Обикновеното редовно снабдяване се бе забавило и ние чувствувахме остро лишенията.
Изпосталелите хора скърцаха със зъби, а на жалкия площад от всички страни стърчаха разкъртени врати, скелети на къщи, оголени телеграфни стълбове. Установихме, че тук няма нищо.
— Няма хляб, няма мърша, за пиене нито капка, стягай си колана и толкоз.
— Сиренето се е изпарило, мармалад е останал, колкото масло на шиш.
— Нищо няма, колкото и да се шегуваме и да псуваме, това си е.
— Ама загубено село! Три коптора и в тях само вятър и мъгла.
— И да ти е пълна кесията, все то, речи го, куршум без пушка, щом няма кой да ти продаде една игла.
— И Ротшилд да си, и военен шивач да си, все едно, за какво ти е богатството?
— Вчера около седма рота се навърташе едно коте. Сигурен съм, че са му видели сметката.
— Да, вярно, и аз го видях — слабичко едно такова, само кожа и кости.
— Не можеш се оправи, тъй си е.
— Някои — подхвърля Блер — се оправиха, щом пристигнаха, купиха няколко манерки вино от кръчмата на ъгъла, толкова имаше.
— Ей, мръсниците му с мръсници! Сега на тях им е добре, поне гърлата са си наквасили!
— Правичката да си кажем, то това вино ли е? Мръсотия! От него в шишето остава утайка като пепел в лула.
— Някои разправят, излапали едно пиле!
— Тяхната вяра! — казва Фуйад.
— Аз нямаше какво да си блъскам главата: беше ми останала една сардела и на дъното на едно пакетче малко чай; сдъвках го със захар.
— Къде ще се наядеш с такова нещо.
— То, дума да не става, такова нещо не засища, колкото и да ядеш, все си оставаш гладен.
— От два дена една гола чорба: жълта и постна, блести като злато. Никакъв бульон, нищо пържено! Всичката си остава в тенджерата.
— Сигурно на свещи са я направили.
— Най-калпавото е, че и лулата не можеш да си запалиш.
— Вярно, това е най-лошото! Нямам вече прахан. Имах малко, ама сега край! Колкото да претърсвам джобовете на шинела, нищо! А я върви да купиш отнякъде?…
— Аз имам едно парченце прахан, ама си го пазя.
Наистина е тежко. Тежко ти става, като гледаш как войниците нямат с какво да си запалят лулата или цигарата и примерно ги прибират в джоба. После как тръгват да се разхождат. За щастие, Тирлоар има запалка с малко бензин на дъното. Онези, които са разбрали това, се трупат около него с натъпканите си студени лули. Но и хартия няма, та да припалиш от запалката. Трябва да си послужат с пламъка на самото фитилче и по този начин да хабят на вятъра течността, останала в слабичкото й като на насекомо коремче.
… Аз имах късмет… Срещам Паради. Разхожда се, изложил доброто си лице на вятъра, мърмори и дъвче късче дърво.
— На — викам му, — вземи това!
— Кутия кибрит! — възхитен се провиква той и гледа предмета, сякаш е някаква скъпоценност. — Ех, батинка, царска работа! Кибрит!
Миг след това пали лулата си и кръглото му като пълнолуние лице цяло се зачервява от отражението на пламъка, а останалите крещят:
— Я, Паради имал кибрит!
Надвечер срещам Паради при останките на една фасада на ъгъла между две от улиците на това най-жалко от всички села. Той ми прави знак:
— Шт!…
Има странен вид, като да се стеснява.
— Слушай, преди малко — казва ми той с разнежен глас и поглежда краката си — ти ми пробута кутия кибрит. Сега пък аз ще ти се отплатя. На!
И ми пъха нещо в ръката.
— Внимавай! — шепне той. — Чупливо е!
Заслепен от великолепието и белотата на подаръка, не мога да повярвам на очите си… Яйце!
XVI
Идилия
— Честна дума — казва ми Паради, който върви до мене, — ако щеш, вярвай, ама съм капнал от умора… Никой поход не ме е съсипвал, колкото този.
Той влачи крака и в дрезгавината привежда ъгловатото си туловище, натоварено с раница, чийто разширен сложен профил и височина изглеждат невероятни. Два пъти се спъва и полита.
Паради е издръжлив. Но цяла нощ тича из окопите като свръзка, докато другите спяха, затова не е чудно, че е изтощен.