Той мърмори:
— Ей, тия километри трябва да са гумени, край нямат!
И с рязко движение намества раницата си на всеки три крачки, раницата го дърпа, той пъшка и заедно с товара се клатушка и стене като стара претоварена таратайка.
— Вече стигаме — казва един подофицер.
Подофицерите все така казват за каквото и да става дума. Но независимо от това вечерта наистина стигаме в селото, чиито къщи изглеждат като нарисувани с пастели и туш върху синкавата хартия на небето, а черният силует на черквата с остра камбанария, оградена с две по-тесни и остри кули, се извишава като голям кипарис.
Когато обаче войникът влезе в селото, където е пратен на отдих, мъките му не свършват. Рядко отделението или взводът успяват да се настанят в определеното им помещение: започва неразбория, в помещението са разквартирувани и други, възникват спорове и бъркотия, които трябва да се оправят на място, и едва след най-разнообразни митарства всички части се настаняват окончателно във временния си подслон.
Така че след обикновеното разкарване най-сетне се настаняваме за нощуване. Квартирата ни е един сайвант, поддържан от четири греди, чиито стени са четирите посоки на света. Но сайвантът има здрав покрив, а това е значително предимство. Под него има талига и плуг, край които се разполагаме. Паради, който непрекъснато руга и пъшка, докато ни размъкваха нагоре-надолу, хвърли раницата, после се отпусна на земята и стоя така доста дълго като пребит, оплаквайки се, че не си усеща ръцете и краката и че ходилата го болят, както, впрочем, и всички „стари рани“.
Но ето че къщата, към която спада сайвантът и която се издига точно пред очите ни, светва. Нищо не привлича войника в еднообразната вечерна сивота като прозорец, зад който свети звездата на лампа.
— Дали да надникнем? — предлага Волпат.
— Защо не… — казва Паради.
Той се надига, става. Накуцвайки от умора, се отправя към осветения прозорец, изникнал в мрака, а после към вратата.
Волпат го следва, аз вървя най-отзад.
Влизаме; отваря ни старец, главата му се тресе, лицето му е изхабено като вехта шапка. Той премига. Питаме го дали има вино за продан.
— Не — отвръща старецът и клати глава, върху която тук-таме расте по някой стрък бял памук.
— Ами бира, кафе? Каквото и да е…
— Не, приятели, нищо, нищичко. Ние не сме оттук, бежанци сме, знаете…
— Е, като няма нищо, да си вървим.
Обръщаме се кръгом. Все пак поне за малко използувахме топлината на стаята, погледахме лампата… Волпат е вече на прага, гърбът му изчезва в мрака.
Но ето че аз забелязвам някаква старица, отпусната на един стол в ъгъла на кухнята: изглежда много заета с работа.
Ущипвам Паради по ръката:
— Ето красавицата на дома. Върви я поухажвай!
Паради ме поглежда с гордо безразличие и маха с ръка.
Пет пари не дава за жените, от година и половина, която и да срещне, все не е за него. Но и да е за него, пак пет пари не дава.
— Млада или стара, все то! — казва ми той и отваря уста да се прозине.
Все пак от нямане какво да прави, а го и мързи да си тръгне, той отива при жената.
— Добър вечер, бабо! — мърмори, все още прозявайки се.
— Добър вечер, момчета — треперливо отвръща старицата.
Отблизо я виждам по-добре — спечена, с нагънати стари кости, а лицето й бяло като циферблат на стенен часовник.
Какво ли прави? Настанена между стола и ръба на масата, тя се мъчи да чисти обувки. Тежка работа за детските й ръце: движенията й са несигурни и от време на време четката се отплесва настрани; а обувките са много мръсни.
Като вижда, че я оглеждаме, тя шепне, че трябва хубаво да лъсне още тази вечер обувките на внучката си, която била шапкарка в града и сутрин тръгвала рано.
Паради се навежда, за да огледа по-добре обувките, и изведнъж протяга ръка към тях.
— Дайте, бабо, аз за две минути ще лъсна патъчките на вашето девойче.
Старата клати глава, че не иска, та чак раменете й се тресат.
Но нашият Паради властно грабва обувките, докато старицата, скована от слабост, се мъчи да ги задържи, да окаже някаква призрачна съпротива.
Но той вече е взел по една обувка във всяка ръка, държи ги нежно, за миг ги съзерцава, дори сякаш ги притиска леко.
— Ама са мънички! — казва и гласът му е различен от гласа, с който говори с нас.
Той взема четките и започва усърдно и внимателно да чисти обувките, навел очи; виждам, че се усмихва.