— Е, как мина? — напразно го разпитваме ние.
Той се строполясва между нас, изтяга се.
Даваме му да пийне вино. Той маха с ръка. После се обръща към мене и ми кимва, вика ме. Когато отивам до него, тихо, като в черква, ми пошепва:
— Видях Йодокси.
Мъчи се да си поеме дъх; гърдите му свирят; продължава, вперил очи в някакво кошмарно видение:
— Беше изгнила. На онова място, дето го взеха немците и дето колониалните пак го превзеха на нож преди десет дена. Почнахме да копаем дупка за подземния ход. Аз си плюх на ръцете. Работех по-бързо от другите и излязох напред. Те разширяваха и укрепяваха зад мене. Изведнъж попадам на изпотрошени греди: ясно, навлязъл съм в запълнен окоп. Не съвсем, наполовина: имаше и празно, и пълно. Между парчетата греди имаше нещо като голяма торба с пръст, ама изправена, а отгоре нещо виси. Взех да разчиствам едно по едно.
Изведнъж една греда се отмести и торбата пада точно върху мене, затиска ме. Заклещих се, в гърлото си усещам воня на мърша… Горе в торбата било глава, пък това, дето съм го видял да виси, било коси.
Разбираш, вътре не се виждаше много-много. Аз познах косите й, дето няма други такива на земята, после лицето, колкото беше останало, напукано, мухлясало, вратът смазан. Мъртва най-малко от преди месец. Казвам ти, Йодокси беше.
Да, тая жена беше, дето преди никога не можах да се доближа до нея, нали знаеш, само отдалеч я гледах, ама не можех да я пипна с ръце, като диамантите. Тя шареше къде ли не, нали знаеш? Скиташе из окопите. Сигурно някой ден я е застигнал куршум и е останала там мъртва, загубена, докато случайно не я открихме при копането.
Разбираш ли какво стана? Бях принуден да я придържам колкото мога с едната си ръка и да работя с другата. Тя се опитваше да ми се строполи отгоре. Братче, искаше да ме прегърне, ама аз не исках, ужасна работа. Като че ли ми викаше: „Нали искаше да ме целунеш, добре де, ела сега!“ Имаше на… ей тук, смачкана китка цветя, и тя също изгнила, и тая китка смърдеше в носа ми като труп на някакво животинче.
Нямаше как, прегърнах я и двамата се завъртяхме, за да я положа от другата страна. Толкова беше тясно, няма къде да се обърнеш, че като се завъртях, по едно време я притиснах до гърдите си, без да ща, ама с все сили, братче, както по-рано щях да я прегърна, ако тя се беше съгласила…
Половин час се чистих от това притискане, от миризмата, дето ми лъхаше, без тя да иска, а и аз без да искам. Ех, добре че съм претрепан като добиче.
Той се обръща по корем, свива юмруци, заравя лице в земята и се унася в сън, изпълнен с любов и разложение.
XVIII
Кибритът
Пет часът следобед. Тримата се движат в дъното на тъмния окоп.
Ужасни са, черни, зловещи в ямата около угасналото огнище. От дъжда, от тяхното нехайство огънят е изгаснал и тримата кашавари гледат въглените, погребани под пепелта и останките от дърва, от които пламъкът е отлетял, избягал и те вече изстиват.
Залитайки, Волпат стига до групата и хвърля нещо черно, което е донесъл на рамо.
— Измъкнах го от едно укрепление, ама не пролича много.
— Дърва има — казва Блер, — ама трябва да ги запалим. Иначе как ще сварим тази подметка?
— Хубаво парче е — проплаква един черен човек. — Откъм бута. Аз най-много обичам говеждо откъм бута.
— А откъде огън? — вика Волпат. — Кибрит няма, нищо няма.
— Трябва да запалим — ръмжи Пупарден, който се мъкне и се клатушка като мечка в дъното на тази мрачна дупка.
— Няма какво да го усукваш, трябва — подчертава Пепен, който се подава от нишата си като коминочистач от комин.
Той излиза, появява се като сивкава грамада, като тъмна нощ в мрака.
— Ти не бери грижа, ще намеря — заявява Блер с глас, в който се смесват яд и решителност.
Отскоро е кашавар и държи да покаже, че е на висотата на трудната си служба.
Казва го така, както би го казал Мартен Сезар, ако беше жив. Подражава на великия легендарен кашавар; който винаги намираше огън, както някои от низшите чинове се опитват да подражават на Наполеон.
— Ако трябва, ще отида да измъкна дори дъските от командния пост. Ще отида при полковника, ако ще, и ще му реквизирам кибрита. Ще отида…
— Хайде да потърсим с какво да си запалим огъня.
Пупарден тръгва начело. Лицето му е тъмно като дъно на тенджера, върху което огънят постепенно е сложил своя отпечатък. Понеже е жесток студ, той цял се е увил. Носи кожух наполовина от козя, наполовина от овча кожа, наполовина кафяв, наполовина белезникав и с тези две геометрично съшити кожи прилича на странно кабалистично животно.