Пепен има памучна шапчица, която толкова е почерняла и се е лъснала от мръсотия, че прилича на черно копринено таке. Със своите плетени шапки и жакети прилича на дънер с крака, а жълтото му лице представлява квадрат, изрязан в горната част на дебелата кора на тоя дънер.
— Да отидем към десета рота. Те винаги имат всичко каквото трябва. На пътя за Пилоните са, след новия ход.
Четирите страшни чудовища се понасят като облак по окопа, който криволичи пред тях и прилича на сляпа, несигурна, неосветена и непавирана уличка. Впрочем, на това място окопът е необитаван, служи за нещо като преход от вторите към първите линии. В прашния здрач потеглилите да търсят огън кашавари срещат двама мароканци. Единият като черен ботуш, другият като жълта обувка. Искрица надежда проблясва в сърцата на кашаварите.
— Имате ли кибрит, момчета?
— Няма! — отвръща черният със смях и разкрива дълги бели като порцелан зъби в светлокафявата си уста.
Жълтият се приближава и на свой ред пита:
— Тютюн? Една щипка тютюн?
И протяга резедавия си ръкав и ръката си, сякаш от дъбово дърво, натрито с орехов сок, който се е стекъл като на вадички по линиите на ръката, завършваща с лилави нокти.
Пепен ръмжи, рови в джоба си, вади щипка тютюн, смесен с прах, и го подава на стрелеца.
Малко по-нататък срещат пост, задрямал в здрача сред срутена пръст. Полуразбуденият войник казва:
— Надясно, после пак надясно и после право напред. Да не сбъркате!
Вървят. Дълго вървят.
— Трябва да сме далеч — казва Волпат след половин час излишен ход в безлюдния окоп.
— Слушайте, нещо много надолу слиза, как ви се струва? — обажда се Блер.
— Гледай си работата, стар дървеняк — присмива му се Пепен. — Ако нещо не ти държи, остави ни и се връщай.
Продължават да вървят сред сгъстяващия се нощен мрак… Окопът, все така пуст — страшна безкрайна пустота, — вече изглежда странно разсипан. Стените са рухнали; от сринатата пръст дъното непрекъснато ту се издига, ту се спуска.
Колкото повече четиримата огромни ловци на огън се спускат, толкова повече, ги обхваща смътно безпокойство сред мрака по този чудовищен път.
Пепен, който сега върви начело, се спира, протяга ръка я им прави знак да спрат.
— Стъпки… — казват те, сдържайки гласовете си в тъмнината.
Тогава някъде дълбоко в сърцата им се надига страх. Сбъркаха, като напуснаха всички едновременно укритието за толкова дълго време. Извършиха нарушение. А знае ли човек.
— Бързо да влезем тук — казва Пепен, — бързо!
И посочва една правоъгълна пукнатина, която започва от земята.
Опипват с ръце пукнатината, тя се оказва вход на укритие. Промъкват се един след друг; последният нетърпеливо бута другите; успяват да се наблъскат в плътната сянка на дупката.
Шумът от стъпки и гласове става по-ясен, приближава.
От купчината, която четиримата мъже образуват, се протягат ръце, те опипват наслуки. Изведнъж Пепен пошепва със сподавен глас:
— Това пък какво ли е?
— Кое? — питат другите, притиснати, заклещени до него.
— Пълнители! — тихо казва Пепен. — Швабски пълнители върху планшет! Ние сме в швабски ход!
— Да се разкарваме!
Тримата войници понечват да излязат едновременно.
— Внимавай, дявол да го вземе! Не мърдай!… Стъпките…
Някой идва към тях. Чуват се доста бързи стъпки на сам човек.
Те не мърдат, сдържат си дъха. Очите им, впити на височина на земята, виждат как тъмнината се мести вдясно, после една сянка се отделя, приближава се, отминава… Сянката се очертава ясно. На главата личи каска с калъф, под който се отгатва остър връх. Никакъв шум освен стъпките на този минувач.
Едва германецът е отминал, без да са се наговаряли, четиримата кашавари като един се спускат, блъскат се, тичат като луди и се хвърлят върху него.
— Камарад, господа! — казва той.
Но те виждат как блясва и изчезва острие на нож. Човекът се отпуща, сякаш потъва в земята. Пепен сграбчва каската, докато той пада, и я задържа в ръка.
— Да се разкарваме — ръмжи Пупарден.
— Първо да го претърсим!
Повдигат, обръщат, преобръщат мекото влажно, топло тяло. Изведнъж германецът започва да кашля.
— Не е мъртъв.
— Мъртъв е. Въздухът излиза.