Трябва да е пет часът сутринта. Вече не вали сняг, очите започват да различават гола изплашена пустиня, но още сме заобиколени от голям фантастичен кръг мъгла и тъмнина.
Вървим, все вървим. Стигаме до едно място, където се откроява черна могилка; в подножието й сякаш пъпли тълпа.
— По двама ходом марш! — заповядва командирът на отреда. — Всяка редица да вземе по една греда или по една леса.
Натоварваме се: единият войник взема пушката на другаря си заедно със своята; другият не без мъка размърдва и измъква от купчината дълга кална хлъзгава греда, тежка не по-малко от четиридесет кила, или пък леса, голяма като врата, която едва успява да натовари на гръб, вдига ръце и приведен я държи за краищата.
Пак потегляме, вървим пръснато по сивкавия път много бавно, много тежко, пъшкаме и мърморим проклятия, които спират в гърлата ни поради усилието. На всеки сто метра двамата другари от редицата си сменят товара и въпреки острия вятър в ранното утро всички освен подофицерите са потънали в пот.
Изведнъж ярка звезда разцъфтява към пустинните места, където отиваме — ракета. Тя осветява цяла една част от небосклона с млечното си сияние, заличава съзвездията и се спуска надолу изящно като фея.
Там, пред нас, бързо бликва светлина — мълния, гръм.
Снаряд!
По водоравното отражение, което в същия миг експлозията разстила в долната част на небето, ясно се вижда, че на около един километър пред нас от изток на запад се очертава възвишение.
Това възвишение е наше или поне цялата част, която се вижда оттук, до върха е заемана от нашите войски. На другия склон, на сто метра от нашата първа линия, е немската първа линия.
Снарядът е паднал на върха, в нашите линии. Другите стрелят.
Втори снаряд. Още един и още един посаждат към върха на хълма дървета от бледолилава светлина, които смътно озаряват целия хоризонт.
Скоро чуваме пукот на избухващи звезди и пред очите ни внезапно на хълма изниква гора, фосфоресцираща, димна — фееричен, синьобял мираж надвисва над бездната на нощта.
Онези от нас, които с всички сили се мъчат да задържат на гърба си прекадено тежкия плъзгав товар и сами да се задържат да не се подхлъзнат, не виждат нищо, не продумват нищо. Другите тръпнат от студ, зъзнат, подсмърчат, бършат си носа с измачкани мокри кърпички, проклинат препятствията по разбития път, гледат и приказват.
— Също като бенгалски огън — казват те.
Допълвайки илюзията за този голям фееричен и зловещ оперен декор, пред който пълзи, пъпли и шляпа във водата нашата черна войска, излита червена звезда, после зелена; червен, много по-бавен сноп звезди.
Тези, които не носят товар, наблюдават и в редиците се понася неволен шепот като сред възхитена тълпа.
— Погледни, червена!… Виж, зелена!…
Германците дават сигнали, нашите също — за да искат артилерия.
Пътят се вие и се изкачва нагоре. Най-сетне започва да просветва. Всичко, наоколо изглежда мръсно. Край пътя, покрит със седефеносива боя и тук-таме плътни бели пластове, се откроява печално действителният свят. Оставяме след нас разрушения Суше, чиито къщи са превърнати в площадки, затрупани с материали, а дърветата — в нещо като разпокъсани трънаци, като купчини. Отляво затъваме в някаква дупка. Това е началото на ход.
Хвърляме товара в едно нарочно заградено място и едновременно загрети и премръзнали, с мокри, изтръпнали от болка издрани ръце, се настаняваме в хода. Чакаме.
Заврени в ямите до брадичките, облегнали гърди на земната стена, която ни предпазва, ние гледаме как се развива блестящата дълбока драма. Бомбардировката се засилва. На възвишението сред бледата зора дърветата от светлина са се превърнали в нещо като парашути от пара, в безцветни медузи с една огнена точка: колкото повече се разсъмва, толкова по-ясно се очертават като огромни китки от димни щраусови бели и сиви пера, които внезапно изникват от мътната печална земя на кота 119, тоест на петстотин-шестстотин метра пред нас, после бавно изчезват. Всъщност огнената и димната колона заедно се въртят и едновременно гърмят. В този миг на склона на хълма се вижда група войници, които бягат, за да се скрият. Един по един те изчезват в мравчените дупки.
Сега по-ясно различаваме формите на „пристигащите“: при всеки изстрел във въздуха, на шестдесетина метра височина, се образува жълтобяло облаче, очертано с черно, раздвоява се, разслоява се и при избухването се долавя свистенето на шрапнели, които жълтото облаче ядно запраща към земята.