— Това какво е?
Докато батареята седемдесет и пет милиметрови оръдия, която е на сто метра зад нас, продължава да трещи — сякаш ясни удари от огромен чук по наковалня, последвани от шеметно мощен, бесен вой, — силно клокочене заглушава грохота. Пак стрелят откъм нашите линии.
— Тоя си го бива!
Снарядът цепи въздуха може би на хиляда метра над главите ни. Неговият шум покрива всичко останало като звуков купол. Дъхът му е бавен; чувствува се, че този снаряд е по-тумбест, по-огромен от другите. Чуваме го как минава, спуска се напред с тежко и растящо бучене, като влак на метро, когато пристига на станция; после тежкото му свистене се отдалечава. Наблюдаваме възвишението отсреща. След няколко секунди то се покрива с облак, розов като сьомга, и вятърът го разстила върху половината хоризонт.
— Това е двеста и двадесет милиметров от батареята на пункт „гама“.
— Тия снаряди се виждат, когато излизат от оръдието — твърди Волпат. — И ако си право по посоката на стрелбата, виждаш ги с око дори след като си далеч от оръдието.
Нов снаряд.
— На! Гледай! Гледай! Видя ли го тоя? По-живо, изпусна го! Трябва да си въртиш кратуната чевръсто. На, още един! Видя ли го?
— Не го видях!
— Ей, че си туткав! С туткал ли си залепен? Баща ти да не е бил бояджия? На, бързо, виж тоя! Нали го виждаш, тъпак такъв?
— Видях го. Толкова ли е малък?
Неколцина са зърнали нещо малко, черно, заострено, като кос с прибрани криле, което се спуска отвисоко с човката напред, като описва дъга.
— Тежи сто и осемнайсет кила, старо диване — гордо казва Волпат, — и като падне в окоп, избива всичко живо вътре. Онези, които не са ударени от парчетата, въздушното течение ги претрепва или пък се задушават, преди да успеят да кажат „ох“.
— Добре се вижда и двеста и седемдесет милиметровият снаряд, когато топът го изхвърля! Хубаво парче желязо, ела да гледаш!
— И сто и петдесет и пет милиметровият Римайло, само че него не можеш да го проследиш с очи, защото препуска право и много далеч: колкото повече гледаш, толкова по ти се стопява пред зъркелите.
Сред миризмата на сяра, на черен барут, на изгорен плат и опожарена земя, която се носи на талази над полето, цялата менажерия реве като обезумяла — страхотно, странно мучене, рев, вой, мяукане, които жестоко ти раздират ушите, просто се впиват в корема ти, или дълго пронизително вие като сирена на кораб в опасност. Понякога във въздуха се кръстосват нещо като възклицания, които напомнят човешки гласове. Полето на места се издига и се спуска; от единия до другия край на хоризонта пред нас се разразява буря.
А далеч, далеч потушено и сдържано боботят тежките оръдия, чиято сила се долавя само по движението на въздуха, който бие в ушите ни.
… Над бомбардираната, зона избликва и се клатушка топка зелен памук, който се разстила на всички посоки. Цветно петно се откроява и привлича вниманието ни, ние извръщаме лицата си на затворници в клетка към отвратителния взрив.
— Сигурно са отровни газове. Да вадим маските, а?
— Свине!
— Това са наистина нечестни средства — казва Фарфаде.
— Какви? — присмехулно пита Барк.
— Ами да, нечестни средства, какво, газове…
— Ще ме скъсаш от смях — отвръща Барк — с твоите нечестни и честни средства… След като си видял толкова изтърбушени и прерязани на две хора или пък разцепени и сплескани от обикновените снаряди, изкормени и пръснати като с вила черва, черепи, забити чак в дробовете, сякаш са ги ударили с топор или вместо глава — вратле, от което се стича нещо като малиново сладко наоколо по гърдите и гърба! След като си видял такива неща, да седнеш да разправяш: „Това са честни средства, не го разбирам!“
— Въпреки това снарядите са разрешени, приети…
— Хайде де! Чакай. Да ти кажа ли? Никога не можеш да ме разплачеш толкова, колкото сега ме разсмя!
И той му обръща гръб.
— Хей, момчета, внимавайте!
Наостряме уши: един от нас заляга по корем; другите инстинктивно поглеждат към укритието, до което нямат време да стигнат; през тези десет секунди всеки свива врат. Чува се нещо като скърцане на великански ножици, което се приближава към нас и най-сетне завършва с оглушителен грохот, сякаш са се сринали куп тенекии.
Този снаряд е паднал недалеч от нас този път: може би на двеста метра. Свиваме се в дъното на окопа и стоим така превити, докато над мястото, където се намираме, мине вълната дребни парчета.