— Само такова нещо да не ти попадне в мутрата, дори и на това разстояние — казва Паради, изважда от землистата стена на окопа отломък, който току-що се е забил и прилича на парченце бодлив кокс, цял в остри режещи иглици, и го подхвърля в дланта си, за да не се изгори.
Изведнъж той навежда глава; ние също.
Бз-з-з, бз-з-з…
— Взривителят!… Мина.
Взривителят на шрапнела се издига, после пада отвесно; взривителят на снаряда с ударно действие след експлозията се откъсва и обикновено се зарива в земята на мястото на попадението; но понякога отскача в съвсем друга посока като голям нажежен камък. Затова човек трябва да се пази. Той може да падне отгоре ти дълго след изстрелването, минавайки по най-невероятни пътища, над насипи, забивайки се в дупки.
— Няма нищо по-мръсно от това. Случвало ми се е…
— Има и по-лошо — намесва се Баг от единадесета рота, — австрийските снаряди: сто и тридесет милиметровият и седемдесет и четири милиметровият. От тях вярно, че ме е страх. Разправят, че били никелирани, ама аз доколкото знам, щото съм им ял попарата, те летят толкова бърже, че изобщо не можеш да се скриеш от тях. Едва си чул, че избоботи, и веднага те халосва.
— И с немския сто и пет милиметров нямаш време да залегнеш и да си скриеш месата. Това веднъж един артилерист ми го обясни.
— Аз пък ще ти кажа, че снарядите на флотските топове и да ги чуеш нямаш време — първо те цапват.
— Ами тоя мръснишки нов снаряд, дето гръмва, след като рикушира и изскочи от земята и пак се забие един-два пъти на шест метра… Като знам, че насреща ми има такива, тръпки ме побиват. Помня веднъж…
— Това нищо не е, синчета — казва новият подофицер, който минава край нас и спира. — Да бяхте видели нас как ни поръсиха при Вердюн, тъкмо оттам идвам. И само тлъсти мачоци: триста и осемдесет милиметрови, четиристотин и двадесет милиметрови, двете четиридесет и четири милиметрови. С тях като са те шашнали, можеш да кажеш: „Знам какво е да те шашнат!“ Горите бяха пожънати като жито, отхлупиха всички укрития и даже ги пробиха, дори с по три реда греди да имаше в земята, поръсиха всички кръстопътища, вдигнаха във въздуха всички пътища и ги направиха на такива едни продълговати гърбици от натрошени обози, разбити топове, нагъчкани един в друг трупове, сякаш с лопата са гребани. По кръстопътищата гледаш по трийсет души проснати наведнъж; гледаш човеци, дето се мятат и се въртят във въздуха най-малко на петнайсет метра, и парчета от панталони, закачени по върховете на дърветата, колкото са останали. Гледаш как тия триста и осемдесет милиметрови влизат в някоя бърлога, в самия Вердюн, през покрива, пробиват два-три етажа и избухват чак долу, и цялата сграда, няма как, избухва. А в полето цели батальони се пръскат и залягат като дребен безпомощен дивеч. Из нивите на всяка крачка гледаш парчета дебели, ей колкото ръката ми и ей такива широки, та трябваше четирима войници да ги дигат, такова парче желязо, ти казвам! Пък нивите сякаш пълни с камънак!… И тъй с месеци. То не е за разправяне, не е за разправяне! — повтори подофицерът и отиде вероятно да сподели с други спомените си.
— Ефрейторе, я погледни тия момчета там, да не са нещо изкукуригали?
По обстрелваната позиция се мяркат дребни човечета, забързани към местата на взривовете.
— Тия са артилеристи — казва Бертран. — Щом избухне бомба, те тичат да ровят, та да намерят взривителя в дупката, защото положението на взривителя, начинът, по който се е забил, дава направлението на батареята, нали разбираш? А разстоянието просто се чете, отбелязано е на скалата, издълбана около взривителя в момента, когато изровиш снаряда.
— Нищо, бива си ги тия чешити, дето излизат през такава пукотевица!
— Артилеристите, братче — казва някакъв войник от друга рота, който се разхожда в окопа, — или са добри, или лоши, средно няма. Или са смелчаци, или са мухльовци. Аз например.
— То си е така за всички войници това, дето го разправяш.
— Може. Ама аз не ти приказвам за всички войници. Приказвам ти за артилеристите и ти казвам, че…
— Хей, момчета, няма ли да си потърсим някое укритие да си приберем кокалите? Че не е чудно някое парче да ни цапне по главата.
Чуждият войник не успява да довърши разказа си, а Кокон, който е изпълнен с дух на противоречие, заявява:
— Добре ще се наредим в твоето скривалище, то и тук, вън, не е кой знае колко весело, ама пък…