— Я гледайте, там мятат мини! — казва Паради и сочи нашите позиции на височината вдясно.
Мините се издигат нагоре почти отвесно, като чучулиги, клатушкат се и шумолят, после спират, колебаят се за миг и се спускат направо, като едва в последния миг предизвестяват за падането си с добре познат „детски писък“. Оттук хората по възвишението приличат на подредени играчи, които играят на топка.
— Брат ми ми пише — казва Ламюз, — че в Аргон обстрелвали с „гугутки“, както те им викали. Едни такива големи, тежки, изстрелвани отблизо. Пристигали с гукане, ама вярно, вика той, и като изгърмят, ела гледай какво става, вика.
— Няма по-лошо от окопното оръдие, дето сякаш по тебе тича и се хвърля отгоре ти, снарядите му избухват в самия окоп, просто подбръсват насипа.
— Слушай, слушай, чу ли?
Към нас се понася писък; после изведнъж спира. Снарядът не избухва.
— Тоя го домързя — установява Паради.
И всички наостряме уши, за да чуем или за да не чуем свистенето на други такива снаряди.
Ламюз казва:
— Всички поля, пътища, села насам са покрити с неизбухнали снаряди от всички калибри; и наши също, което си е вярно. Земята сигурно е пълна с такива, дето не се виждат. Чудя се какво ли ще правят хората после, като дойде време да кажат: „Добре, ама трябва пак да се оре.“
Бурята от огън и желязо продължава със същото неистово еднообразие: шрапнелите избухват и пищят като бесни метални души, снарядите с ударно действие трещят като локомотиви в бяг, които изведнъж се разбиват в стена, като товари с релси или стоманени скели, които се сриват отвисоко. Въздухът е непрогледен, разтърсван от тежко дихание; около нас продължава унищожението на земята, все по-дълбоко, все по-цялостно.
Нови оръдия загърмяват. Това са нашите. Грохотът им прилича на грохота на седемдесет и пет милиметровите, но е по-силен, с продължително и кънтящо ехо като екот на гръмотевици в планина.
— Това са дългите сто и двадесет милиметрови. В края на гората са, на един километър. Чудо топове, братче, приличат на сиви хрътки. Тънки, с издължена човка. Ще ти се да им кажеш „госпожо“. Не са като двеста и двадесет милиметровите, дето са само едно гърло, нещо като кофа за въглища и изстрелват снаряда от долу на горе. Много работа вършат, ама в артилерийски конвой приличат на сакати с колички.
Разговорът замира. Някои се прозяват.
Силата и обхватът на този артилерийски двубой уморяват ума. Гласовете се мъчат да изплуват над него като удавници.
— Такава бомбардировка не съм виждал — крещи Барк.
— Винаги така се казва — забелязва Паради.
— Все пак — реве Волпат, — нали споменаваха за атака тези дни? Казвам ти, че сега започва нещо такова.
— Аха! — просто отвръщат останалите.
Волпат изразява намерението си „да похръкне“ и се настанява на земята, опира гръб на едната стена, а подметките на другата.
Говорим за разни неща. Бике разправя за някакъв плъх.
— Биваше си го, знаеш, такъв един тлъст, охранен… Бях си свалил патъците и тоя плъх, като се настърви да ми яде кончовите. Вярно, че ги бях смазал.
Волпат, който вече се е укротил, се раздвижва и казва:
— Не мога да спя от вашите дрънканици!
— То пък много ти вярваме, че ще заспиш и ще захъркаш при тоя шум и трясък — казва Мартро.
— Х-р-р — отвръща Волпат, който вече хърка.
— Сбор! Ходом марш!
Ще се местим. Къде ли ни водят? Неизвестно. Знаем само, че ни разместват, за да укрепяваме последователно известни пунктове или да освободим ходовете, в които да се придвижват войските, а това е също така сложно — ако трябва да се избягват сблъскванията и задръстванията, — колкото да се организира движението на влаковете в оживена гара. Невъзможно е да се разбере смисълът на огромната маневра, в която нашият полк взема участие като малко колелце в машинарията, нито какви събития се готвят в нашия огромен сектор. Но загубени из завоите, в чиито глъбини непрекъснато се въртим, изтощени и разглобени от продължителните престои, затъпели от чакане и шум, отровени от дим, разбираме, че нашата артилерия все повече влиза в действие и че офанзивата сигурно е променила посоката си.
— Стой!
Силна, бясна, нечувана престрелка биеше насипите на окопа, където току-що ни накараха да се спрем.
— Швабите нещо са се засилили. Страхуват се от атака; объркали са се. Ей, ама стрелба!