Плътна градушка ни връхлиташе, сечеше ужасно простора, стържеше и съсипваше цялата равнина.
Надзърнах през близката амбразура. С един поглед открих нещо странно.
Най-много на десетина метра пред нас бяха прострени едно до друго безжизнени тела — редица покосени войници, — а куршуми летяха от всички страни и обсипваха мъртъвците!
Куршумите, които деряха земята на прави бразди, вдигаха тънки отвесни като черти облачета, пробиваха, разравяха проснатите вкочанени, залепени до земята тела, чупеха втвърдените крайници, забиваха се в бледите безжизнени лица, пробиваха втечнените очи, от които се вдигаха пръски, и под напора на тоя ураган на места редицата мъртъвци се раздвижваше.
Чуваше се сух трясък на смайващите медни връхчета, когато се забиваха в плата и месото: като ръгане с неистов нож, като бесни удари на тояга по дреха. Над нас прелетя сноп от пронизителни свистения, напевен вой, който се чуваше все по-ниско, по-силно — песента на рикошетите. И ние навеждахме глави под този необикновен вихър от викове и гласове.
— Бързо освобождавай окопа. Давай!
Напускаме това незначително кътче от бойното поле, където стрелбата пронизва, ранява, отново убива трупове. Отправяме се надясно, към тила. Съобщителният ход се изкачва. Когато стигаме до най-високата точка на склона, минаваме пред телефонен пост и пред група артилерийски офицери и артилеристи.
Тук — ново спиране. Тъпчем на място и слушаме как артилерийският наблюдател крещи заповеди, които телефонистът, закопан до него, изслушва и повтаря:
— Първо оръдие, същия мерник! Две десети вляво! Три залпа през минута!
Неколцина от нас се решават да подадат глава над насипа и за миг успяват да обхванат с поглед цялото бойно поле, около което нашата рота се мъкне от тази сутрин.
Съзирам огромно сиво поле, в което вятърът сякаш тласка нашир нещо като леки вълни от прах, на места пресечени с остри гребени от дим.
Тук-таме в огромното пространство, по което слънцето и облаците хвърлят черни и бели петна, смътно проблясват стрелящите батареи; за миг то цялото лумва в кратки огньове; после част от полето изчезва зад бяла мъглива завеса, нещо като снежна вихрушка.
Далеч над безкрайните зловещи поля, заличени, сиви като дрипи, осеяни с трапове като древни гробища, забелязвам нещо, което прилича на разпокъсана хартия: тънкия скелет на църква; и от единия до другия край на пространството като в изписана страница — неясни редици отвесни черти, приближени и подчертани: това са пътища с дървета. Тънки извити линии опасват полето надлъж и шир, разделят го на квадрати; тези извити линии са обсипани с точици — хора.
Различават се по-ясни отсечки, образувани от човешки точици, които излизат от вдлъбнатите черти, движат се из полето под ужасното разбунено небе.
С мъка можеш да повярваш, че всяко от тези петънца е човек с тръпнеща уязвима плът, напълно беззащитно същество сред простора и изпълнено с дълбоки мисли, спомени, образи; чувствуваш се като заслепен от този прашец, от това множество хора, дребни като звездите в небето.
Мои нещастни братя, нещастни непознати, сега е ваш ред, после ще дойде нашият ред. Може би утре и ние ще почувствуваме как небето избухва над главите ни, как земята се отваря под краката ни, как несметна армия снаряди връхлита срещу нас и ни помита сто, хиляда пъти по-силен от урагана вихър.
Изтласкват ни към тиловите укрития. Пред нашите очи гасне смъртното поле. В ушите ни заглъхват ударите по чудовищната наковалня на облаците. Шумът от всемирното разрушение стихва. Отделението егоистично се обвива в привичните шумове на живота, потъва в ласкавата теснота на укритията.
XX
Огънят
Събуден внезапно, отварям очи в тъмнината.
— Какво? Какво има?
— Твой ред е да караулиш. Два часът — казва ми ефрейтор Бертран.
Чувам го, но не го виждам през отвора на дупката, в дъното на която лежа.
Изръмжавам, че отивам веднага, поразтърсвам се, прозявам се в тясното като гроб укритие; простирам ръце — те докосват меката студена глина. После запълзявам през плътния мрак, който изпълва укритието, преминавам през тежката миризма, провирам се между проснатите тела на другарите, които спят като заклани. Политам, препъвам се в оръжие, раници, торби, още сънен, още недошъл на себе си, докопвам пушката си и заставам прав на открито, сред пронизващия черен ветрец.
Зъзнейки, следвам ефрейтора, който потъва между високи тъмни купчини, чиито основи странно се стесняват, докато вървим. Той спира. Тук е. Забелязвам голяма сянка, която се отделя на половин височина от призрачната стена и слиза. Сянката се прозява, сякаш цвили. Качвам се на нейното място в нишата.