Луната е забулена в мъгла, но все пак пръска разсеяна светлина, към която окото постепенно привиква. Но и тази светлина угасва, когато широк дрипав облак се понася по небето. Едва различавам нещата. Пипнешком намирам рамката и дупката на амбразурата, която е пред лицето ми, с по-сигурна вече ръка докосвам в една вдлъбнатина куп гранати.
— Ей, брат, отваряй си очите — тихо ми казва Бертран.
— Не забравяй, че пред тебе вляво е нашият подслушвателен пост. Хайде, до скоро виждане.
Стъпките му се отдалечават, последвани от сънливата крачка на часовоя, когото сменям.
Куршуми пукат от всички страни. Изведнъж един куршум се удря очевидно в насипа на окопа, на който съм се опрял. Подавам лице от амбразурата. Нашата линия се вие в горната част на урвата: пред мене склонът се спуска надолу и в тази бездна от мрак, където той потъва, нищо не се вижда. С време очите ми започват да различават правилната редица колове на нашата мрежа, забучени на границата, и тук-там кръгли рани от малки, средни и огромни снаряди; някои от тях, съвсем близките, са пълни с тайнствени неща. Ветрецът духа в лицето ми. Нищо не помръдва, движат се само вятърът и капките, които се стичат от огромното влажно небе. Толкова е студено, че непрестанно зъзна. Вдигам очи: оглеждам се насам-натам. Угнетяващ траур смазва всичко. Струва ми се, че съм сам, като корабокрушенец сред свят, разрушен от стихии.
Изведнъж небето се осветява — ракета. Мястото, в което съм като загубен, смътно се очертава и изниква около мене. Разкъсаната начупена линия на окопа ни се изрязва и аз забелязвам залепени до предната му стена на всеки пет крачки нещо като отвесни летви — сенките на нашите постове. До тях пушките проблясват под капките светлина. Окопът е подсилен е торби пръст; навсякъде е разширен и на много места изтърбушен от срутвания. При звездната светлина на ракетата торбите пръст, сплескани една върху друга и поразместени, приличат на разединените плочи на древен паметник в развалини. Гледам през амбразурата. В белезникавата мъглявина, разпръсната от метеора, различавам редицата колове и дори тънките линии бодлив тел, които се кръстосват между коловете. Сякаш перо драска и зачертава бледото надупчено поле. По-ниско в нощния океан, изпълнил бездната — тишина и неподвижност.
Слизам от наблюдателницата и се отправям към съседа си по караул. Простирам ръка и го докосвам.
— Ти ли си? — казвам му тихо, без да го позная кой е.
— Да — отвръща ми човекът, без и той да знае кой съм, сляп като мене в мрака, и добавя: — Сега е спокойно. Преди малко мислех, че ще атакуват; може би се опитаха там, дето изръсиха мръсните си гранати. Нашите седемдесет и пет милиметрови откриха преграден огън… прас… прас… Брате, взех да си викам: „Ей, тия седемдесет и пет милиметрови стрелят, сякаш им плащат.“ Ако швабите се излезли, добре са ги наредили! На, слушай, там, дето падат топчетата. Чуваш ли?
Той млъква, отпушва манерката, отпива една глътка и когато изрича тихо последното изречение, ме лъхва на вино:
— Ах, мръсна война! Да не мислиш, че в къщи няма да ни е по-добре? Ей, какво става? Какво ли го прихващат тоя?
Изстрел изплющява край нас и описва рязка, къса, фосфоресцираща линия. Тук-таме от нашите позиции се чуват други залпове — нощем пушечните изстрели са заразителни.
Сред гъстата тъмнина, надвиснала пак като покрив, опипом отиваме да разпитаме един от нашите стрелци, за да разберем какво се е случило. Препъваме се и често политаме един към друг, докато стигнем; побутваме войника.
— Е, какво става?
Сторило му се, че нещо се движи, оказало се, че няма никого. Връщаме се — непознатият съсед и аз — в непрогледния мрак по десния път, покрит с тлъста кал; вървим несигурно, с мъка, превити, сякаш носим смазващ товар на гърба си.
В една точка на хоризонта, после в друга, навсякъде около нас гърмят оръдия и оглушителният им тътен се смесва със свистенето на пушечна стрелба, която ту се развихря, ту замира, и на гроздовете гранати, по-звънки от пукота на льобела или на маузера, почти като звука на старите класически пушки. Вятърът още повече се засилва, става толкова яростен, че трябва да се крием от него в мрака: огромни пълчища облаци минават пред луната.
Двамата с другия войник заставаме близо един до друг, дори се блъскаме, но не можем да се познаем, виждаме се при отражението на топовните изстрели; стоим притиснати от мрак сред огромен кръг пожари, които лумват и изгасват в заобикалящия ни ад.