— Проклет живот! — казва човекът.
Разделяме се и всеки отива в своята амбразура да се взира до премаляване в неподвижните предмети.
Каква ли страхотна, зловеща буря ще се разрази?
Бурята не избухна онази нощ. В края на дългото очакване, при първите проблясъци на деня дори настъпи затишие.
Докато зората се спускаше над нас като бурна вечер, още веднъж видях как изплуват и оживяват под катраненото було на ниските облаци стръмните, печални и мръсни, безкрайно мръсни, с гърбици от отломки и смет брегове на порутения окоп, където се намираме.
Бледото облачно небе просветва и оцветява с оловна белота пясъчните торби, чиито издути страни смътно проблясват като дълга купчина огромни черва и вътрешности, извадени върху земята.
В стената зад мене има ниша и там се издига нещо като клада от водоравно, положени предмети.
Стволове на дървета? Не — трупове.
От браздите се надигат писъци на птици, пустеещите поля се очертават по-ясно, светлината напълва като цвят на върха на всяка тревичка, оглеждам урвата. Там, където свършва разбуненото поле с високи вълни от пръст и обгорели ями, отвъд настръхналите колове все още се простира застинало езеро от мрак и пред отсрещния склон все така се издига стена от тъмнина.
После се обръщам и гледам мъртъвците, които малко по малко изникват от мрачините, сякаш излагат на показ застиналите си, покрити с петна тела. Те са четирима: нашите другари Ламюз, Барк, Бике и малкият Йодор. Разлагат се съвсем близо до нас, запушвайки наполовина широката извита и кална бразда, която живите все още се мъчат да защищават.
Наслагали са ги, както дойде; едни други се подпират и притискат. Горният е увит в платнище. Върху лицата на останалите бяхме сложили кърпички, но като сме ги блъскали през нощта, без да забележим, или през деня, без да обърнем внимание, сме съборили кърпичките и сега живеем лице с лице с тези мъртъвци, натрупани като клада от човешки тела.
Бяха убити заедно преди четири нощи. Смътно си спомням онази нощ като далечен сън. Бяхме на разузнаване — те, аз, Менил Андре и ефрейторът Бертран. Трябваше да проверим един нов подслушвателен пункт на германците, за който артилерийските наблюдатели бяха сигнализирали. Към полунощ излязохме от окопа и запълзяхме надолу по склона в редица на разстояние три-четири крачки един от друг; спуснахме се доста ниско в урвата, докато стигнахме пред насипа, проснал се като животно пред техния международен ход. След като установихме, че в тая част на терена няма пост, запълзяхме нагоре с безкрайна предпазливост. Смътно виждах как съседът отдясно и съседът отляво, като торби в мрака, се влачеха, бавно се плъзгаха, криволичеха, търкаляха се в калта сред тъмнината, бутайки пред себе си острието на пушката. Над нас пищяха куршуми, но те не знаеха за съществуването ни, не ни търсеха. Когато стигнахме до мястото, откъдето се виждаше насипът на нашата линия, за миг си отдъхнахме; един от нас въздъхна друг проговори. Трети се обърна внезапно и ножницата на щика му изчатка о един камък. Веднага от международния ход избликна ракета. Залегнахме плътно, отчаяно на земята, застинахме и зачакахме под ужасната звезда, окачена над главите ни, която ни заливаше с дневна светлина, на двадесет и пет-тридесет метра от нашия окоп. Тогава една картечница, поставена от другата страна на урвата, помете мястото, където се намирахме. Ефрейторът Бертран и аз имахме щастие, защото в мига, когато червената ракета се издигаше, преди да се разсипе в сноп светлина, открихме пред нас една яма от снаряд, в която една счупена дървена подпора киснеше в калта; и двамата залегнахме до ръба на ямата, завряхме се, доколкото можахме, в калта и изгнилият скелет ни прикри. Картечният огън мина на няколко пъти. След всяко избухване чувахме остър писък, сухи и силни удари по земята, глухо, меко плющене, последвано от стонове, викове и изведнъж тежко изхъркване, което се надигна и постепенно спадна. На косъм от хоризонталната картечна градушка, която чертаеше на няколко сантиметра над нас смъртоносна мрежа и понякога дори драскаше дрехите ни, ние с Бертран все повече прилепвахме до земята, не смеехме да направим и най-малкото движение, за да не изложим някоя част от тялото си, и чакахме. Най-сетне картечницата млъкна, настъпи пълна тишина. След четвърт час двамата се измъкнахме от дупката, пълзейки по лакти, и най-сетне се строполихме като денкове в нашия подслушвателен пункт. Време беше, защото в този миг луната се показа. Наложи се да стоим на дъното на окопа до сутринта, после и до вечерта. Картечниците непрекъснато обстрелваха всичко около него. През амбразурите не виждахме повалените тела на другарите поради наклона на терена: само някаква маса в долния край на зрителното ни поле, която трябва да беше гърбът на някой от тях. Вечерта се заехме да копаем ход, за да стигнем до мястото, където бяха паднали. Не можахме да свършим работата за една нощ; на следващата нощ продължиха да копаят пионерите, защото ние бяхме капнали от умора и вече не можехме да стоим будни.