Като се събудих от тежкия сън, видях четирите трупа, до които пионерите бяха успели да се доберат под земята чак до равнината, бяха ги закачили с куки и ги бяха изтеглили с въжета до хода. Всеки от убитите имаше много рани, дупки от куршуми на разстояние няколко сантиметра една от друга: картечницата бе кълцала ситно. Не открили само тялото на Менил Андре. Брат му Жозеф направи какви ли не лудости, за да го намери, излезе сам в равнината, обиколи нашир и надлъж под кръстосания огън на картечниците. На сутринта, пълзейки като охлюв, той надвеси почернялото си от пръст и ужасно разстроено лице над насипа.
Като го прибрахме, целите му страни бяха издрани от бодливия тел, ръцете му — разкървавени, тежки буци пръст бяха полепнали по гънките на дрехите му. Вонеше на смърт и повтаряше като невменяем:
— Никъде го няма.
После се сви в един ъгъл и се зае да чисти пушката си. Не чуваше какво му говорим, само повтаряше:
— Никъде го няма.
Четири нощи минаха оттогава и ето дори сега ги виждам как се очертават, изникват със зората, която още веднъж идва да измие земния ад.
Както е вкочанен, Барк изглежда огромен. Ръцете му са прилепени към тялото, гърдите му разбити, коремът му — издълбан като леген. Главата му е повдигната върху купчина кал и той сякаш надзърта над краката си да види кой идва отляво, лицето му е потъмняло, като замърсено от лепкавите коси, спуснати над него, с плътни черни кори засъхнала кръв по тях; очите му сякаш са попарени — кървави, като сварени. А пък Йодор изглежда съвсем дребен, с бяло, толкова бяло личице, че прилича на напудрено лице на Пиеро; сърцето ти се къса, като гледаш това бяло петно като къс хартия сред сивосинкавата купчина трупове. Бретонецът Бике, тежък, квадратен като плоча, сякаш се е напрегнал, сякаш се мъчи да повдигне мъглата; от това върховно усилие лицето му с изпъкнало чело и скули се е сгърчило, отвратително се е изкривило, на места землистите му сухи коси са щръкнали, челюстта му е разтворена за призрачен вик, мътните му безцветни очи са се разширили, ръцете му са сгърчени, сякаш драскат въздуха.
Барк и Бике са улучени в корема. Йодор в гърлото. Докато са ги влачили и пренасяли, още повече са ги обезобразили. На дебелия Ламюз кръвта е изтекла, лицето е подпухнало, посиняло, набърчено, очите — потънали в орбитите, едното по-дълбоко от другото. Завит е с платнище, което на врата е подгизнало от почти черна течност. Дясното му рамо е накълцано от няколко куршума и ръката се крепи само благодарение на ивиците плат на ръкава и вървите, с които са я закрепили. През първата нощ, когато го положиха там, ръката се подаваше от купчината мъртъвци и жълтата му длан, пълна с пръст, докосваше лицата на минаващите. Закачихме с игла ръкава за шинела.
Облак от смрад надвисна над останките на тези хора, с които сме живели в толкова непосредствена близост, с които толкова сме страдали заедно.
Като ги погледнем, казваме: „И четиримата умряха.“ Но те толкова са обезобразени, че ни е трудно да си мислим: „Те са.“ И само когато се отървем от тези неподвижни чудовища, усещаме празнотата, която те оставят сред нас, разкъсаните връзки.
Войниците от други роти или други полкове, чуждите хора, които минават оттук през деня — нощем се улавяш за всичко, което ти падне, все едно, живо или мъртво — потръпват от погнуса пред тези трупове, наредени един върху друг сред окопа. Понякога се ядосват:
— Как може да се държат така мърши?
— Срамота.
После добавят:
— То, вярно, че няма как да се махнат.
Сега-засега техният гроб е само нощта, черната нощ.
Утрото настъпва. Отсреща вече се вижда другият склон на урвата: кота 119, оголена, олющена, издрана височина с криволичещи като вени ходове, пресечени от успоредни окопи, в дъното на които се вижда глинестата тебеширена почва. Там нищо не се движи и нашите снаряди, които от време на време ги блъскат с широки снопове пяна като огромни вълни, сякаш нанасят звънки удари върху голям разрушен и изоставен пристан.