Нашата смяна свършва. Бледи, увити в подгизнали платнища на ивици за маскировка и с кални петна, другите постове също се измъкват от пръстта, в която са заровени, раздвижват се, започват, да слизат. Вторият взвод идва да заеме местата ни зад амбразурите. За нас — почивка до вечерта.
Прозяваме се, разхождаме се. Срещаме някой другар, после друг. Минават офицери с перископи и далекогледи. Събираме се, започваме отново да живеем. Обикновените подмятания се кръстосват, сблъскват. И ако не бяха разнебитеният вид, нестройните очертания на трапа, в който сме погребани, а също и принудителното приглушаване на гласовете, човек би помислил, че сме на задните линии. Все пак над всички ни тегне умора, лицата са пожълтели, клепачите — зачервени; от безсънието приличаме на хора, които са плакали. От няколко дена всички сме се прегърбили, състарили сме се.
Един след друг войниците от моето отделение се събират на един завой в окопа. Трупат се на мястото, където почвата е съвсем варовита и под кората пръст, от която стърчат прерязани корени, терасирането е разголило пластове бели камъни, лежали на тъмно повече от сто хиляди години.
Тук, в този разширен ход, се събира отделението на Бертран. Много сме намалели, понеже, без да се броят мъртъвците от онази нощ, сред нас не са вече Потерло, убит при смяна на караула, Кадилак, ранен в крака от парче снаряд едновременно с Потерло, (колко далечно ни се струва това време!), Тирлоар, Тюлак, изпратени в тила — единият поради дизентерия, другият поради пневмония, която взема лош обрат, както ни пише той в картичките, които ни изпраща, за да му поолекне, от централната болница, където гасне.
Отново гледам как се приближават и се събират изцапани с пръст и от пълния със сив дим въздух, онези, с които не сме се разделяли от самото начало на войната — братски свързани, закотвени един за друг, гледам техните лица, привични движения. Но сега различията в облеклата на тези пещерни хора не бият толкова на очи, както в началото…
В устата си чичо Блер има блестящи нови зъби, толкова нови и блестящи, че в жалкото му лице виждаш само тях. За него поставянето на тези чужди зъби се превърна в събитие; той постепенно свикна и вече от време на време дори яде с тях. Те дълбоко промениха характера, нравите му: той вече почти, не е изцапан с чернилки, почти не ходи разпасан. След като така се разхубави, изпитва нужда да бъде спретнат. В момента е тъжен, може би — о, чудо на чудесата! — защото няма как да се измие; Свит в един ъгъл, полуотваря помътнели очи, дъвче и хапе мустаците си на стар ветеран от Наполеоновата гвардия, които някога бяха единствената украса на лицето му, и от време на време плюе по някой косъм.
Хремав, подтиснат, като проскубан, Фуйад зъзне или се прозява. Мартро не се е променил, все си е такъв космат, с кръгли, сиви очи и толкова къси крака, че коланът му сякаш не държи и панталоните му непрекъснато се свличат. Кокон си е все същият Кокон със сухото си като пергамент лице, с вечните си изчисления; но от една седмица той е жертва на някакво необикновено нападение на въшки, чиито поражения личат чак по врата и китките на ръцете му и затова се усамотява и води дълги сражения, а после, когато се завърне сред нас, стои затворен и раздразнителен. Паради си е запазил все същите прекрасни цветове и добро настроение: той е неизменен, неизтощим. Щом се появи като нов афиш върху фона на торбите с пръст, отдалеч се усмихваш. Нищо не успява да промени Пепен, който скитосва с парче мушама на червени и бели квадратчета на гърба и с лице като острие на нож, със студения си сив поглед като отблясък на кама, не се е променил и Волпат: с къси гетри, с одеяло на раменете и анамитско лице, татуирано с мръсотия. Нито Тирет, макар че от известно време е възбуден — неизвестно по каква тайнствена причина — и има кървави жилчици в очите. Фарфаде се държи настрана, замислен, сякаш чака нещо. При раздаването на писмата се събужда от мечтанието си колкото да отиде да погледне пощата, после отново се затваря в себе си. Ръцете му на чиновник грижливо пишат многобройни картички. Той не знае за края на Йодокси. Ламюз на никого другиго не спомена за последната страшна прегръдка на нейния труп. Разбрах, че съжалява, задето онази вечер ми е доверил за случилото се и до смъртта си с упорита стеснителност ще таи тази страшна непорочна тайна. Ето защо Фарфаде продължава да живее с мечтата за живия златокос образ, с който се разделя само когато разменя с нас едносрични думи. Ефрейторът Бертран се държи все така по военно му, сериозно, винаги готов да ни се усмихне спокойно, да даде ясни обяснения за всичко, за което го питаме, да помогне на всекиго да изпълни дълга си.