Разговаряме както по-рано, неотдавна. Но понеже трябва да сдържаме гласовете си, не сме толкова словоохотливи и в думите ни се долавя скръбно спокойствие.
Става нещо неестествено: от три месеца пребиваването на всяко военно поделение в окопите на първа линия трае четири дена. А ние сме вече от пет дена тук и за смяна не се говори. Носят се слухове за предстояща атака, разпространявани от свръзките и войниците по наряд, които всяка втора нощ, макар и не дотам редовно, ни снабдяват с припаси. Към тези слухове за офанзива се прибавят и други признаци: отпуските са прекратени, никакви писма вече не пристигат, офицерите видимо са се изменили, станали са по-сериозни, по-близки. Но разговорите по този въпрос винаги завършват със свиване на раменете: никой никога не предупреждава войника за онова, което ще правят с него; на очите му слагат превръзка и я махат едва в последния, миг. Така че ние си повтаряме:
— То ще се разбере.
— Ще чакаме, какво ще правим!
Мъчим се да не мислим за трагичното събитие, което предчувствуваме било поради невъзможността да го обхванем изцяло, било защото не успяваме да разберем наредби, които са като тайни писма, било поради безгрижно примирение, поради вярата, че и този път ще минем покрай опасността. Така или иначе, въпреки предупредителните признаци, въпреки пророчествата, които, изглежда, се сбъдват, ние машинално затъваме в непосредствените грижи, с тях се и ограничаваме: гладът, жаждата, въшките (от пощенето всичките ни нокти са окървавени) и голямата умора, която ни е съсипала.
— Видя ли тая сутрин Жозеф? — пита Волпат. — Нещо не е в ред, горкото момче.
— Ще направи някоя лудост, дума да няма. Нали разбираш, това момче е осъдено. При пръв случай ще се наниже на куршум, това си е сигурно, както е сигурно, че сега те гледам.
— Ами то туй, дето му се случи, не е малка работа, човек може за цял живот да се шашне. Шестима братя са, знаеш.
Четирима по-рано убити: двама в Елзас, един в Шампан, един в Аргон. Ако и Андре е убит, стават пет.
— Ако беше убит, щяхме да намерим трупа, щяхме да го видим от наблюдателния пункт. Няма какво да го увъртаме. Ако искаш да знаеш, оная нощ, когато бях патрул, той на връщане сигурно се е объркал. Запълзял е накриво, клетникът, и е попаднал в швабските линии.
— Може и да се е оплел в техните бодливи телове.
— Казвам ти, ако беше така, щяхме да го намерим, защото швабите нямаше да ги е грижа за трупа му. Навсякъде търсихме, дума да няма. А щом не се намери, значи ранен или неранен, той им е паднал в лапите.
Тази толкова логична хипотеза приемат всички — и сега, след като сме убедени, че Андре Менил е пленник, вече не се интересуваме от него. Но продължаваме да съжаляваме брат му.
— Горкият, пък е толкова млад!
И хората от отделението скришом го поглеждат.
— Прегладнях! — казва изведнъж Кокон.
Понеже часът за ядене е минал, искаме си храната. Тя е тук, защото ядем останките от онова, което ни донесоха предния ден.
— Къде му е главата на ефрейтора, че ни оставя гладни. Сега ще му кажа. Ей, ефрейторе, защо не се сещаш да ни дадеш да ядем, а?
— Да, да, искаме да ядем! — повтаря групата на вечно гладните.
— Идвам, идвам — тича Бертран, той денонощно е на крак.
— Виж какво — обажда се Пепен, който си е опак човек, — дума да не става, че пак ще ям тези помии; като нищо ще отворя кутия месо.
Всекидневната история с храната отново става център на драмата, която изживяваме.
— Никой да не пипа запасните си провизии! — казва Бертран. — Щом видя капитана, ще ви разпределя яденето.
Той се връща, носи и ни раздава картофена салата с лук. Докато дъвчем, лицата ни са отпуснати, очите се проясняват.
Паради яде с полицейско кепе на главата. Нито мястото, нито моментът са за такова нещо, но кепето е ново, шивачът, който отпреди три месеца му го беше обещал, му го даде едва в деня, когато ни изпратиха на първа линия. Сложено върху добрата му цветуща кратуна, мекото двувърхо кепе от яркосиньо сукно му придава вид на изрязан от мукава полицай с ярко боядисани очи. Докато яде, Паради втренчено ме гледа. Приближавам се до него.
— Екстра си.
— Зарежи тая работа — отвръща той. — Искам да ти кажа нещо. Ела малко насам.