После протяга ръка към малката си манерка, до половината пълна, сложена до приборите и нещата му, поколебава се и накрая решава да прибере за по-сигурно виното в гърлото си, а манерката в джоба. Става.
Тръгвам след него. На минаване той взема каската си, която се търкаля върху пръстеното стъпало. След десетина крачки се спира и ми казва съвсем тихо, със странен израз на лицето, без да ме погледне, както постъпва обикновено, когато е развълнуван.
— Аз знам къде е Менил Андре. Искаш ли да го видиш? Ела.
После сваля полицейското кепе, сгъва го, прибира го в джоба си и слага каската. Отново тръгва. Следвам го мълчаливо.
Завежда ме на петдесетина метра, до едно място, където се намира общото ни укритие и мостчето от торби, под което винаги когато се провираме, ни се струва, че този свод от кал ще ни се стовари върху гърбовете. След мостчето в стената на окопа има ниша със стъпало от леса, замазана с глина. Паради се качва на него и ми прави знак да го последвам върху тази тясна плъзгава площадка. На времето на това място имаше амбразура за караул, сега е разрушена. Тя е малко по-ниска и има два щита против куршуми. Принудени сме да се наведем, за да не се подадат главите ни в дупката.
Паради ми казва все така тихо:
— Аз поразместих двата щита, за да видя. Защото си имах едно на ум. Сложи си окото на тая дупка.
— Нищо не виждам. Дупката е запушена. Какъв е тоя вързоп дрехи?
— Той е — казва Паради.
Ах! Труп, седнал в една яма, ужасно близко…
Прилепям лице до стоманената плоча и намествам око в дупката на щита. Цял го виждам. Клекнал. Главата, клюмнала напред, положил на коленете ръце с полусвити пръсти като куки. И е съвсем, съвсем близо! Познава се съвсем, ясно въпреки изцъклените мътни очи, въпреки тинестата брада и разкривената уста с изхвръкнали зъби. Той сякаш едновременно се мръщи и се усмихва на пушката си, цяла в кал, изправена до него. Прострените му напред ръце отгоре целите са сини, а отдолу — кървави, зачервени от влажния адски отблясък.
Той е мокър от дъжда, покрит с кал и с нещо като пяна, мръсен и ужасно блед, мъртъв от четири дена, там, до нашия насип, в издълбаната от снаряд яма, където седеше. Не бяхме го намерили, именно защото беше толкова близо до нас!
Само една тънка пръстена стена дели този изоставен в свръхчовешката си самота мъртвец и хората, които живеят в укритието до него. Изведнъж разбрах, че мястото, където си слагам главата, когато спя, е от другата страна на мястото, където е, облегнат ужасният труп.
Откъсвам лице от дупката.
Споглеждаме се с Паради.
— Още не бива да му казваме — шепне моят другар.
— Не, нали? Не веднага…
— Казах на капитана, за да го претърсят, и той каза: „Не съобщавайте веднага на малкия!“
Подухва лек ветрец.
— Миризмата се усеща!
— И как още!
Вдъхваме. Миризмата влиза чак в мисълта ни, разстройва душите ни.
— Така, значи — казва Паради, — от шестима братя само Жозеф остана. И да ти кажа право: мисля, че няма да е за дълго. Това момче няма да се пази, ще се навре да го убият. Трябва от небето да му падне някоя добра рана, иначе е свършен. Шестима братя, прекалено много е. Не намираш ли, че е много?
И добавя:
— Чудно колко близо бил до нас!
— Ръката му е точно до мястото, където си слагам главата.
— Да — казва Паради, — дясната ръка, на която е часовникът му.
Часовникът… Спирам… Въобразявам ли си, или сънувам?… Струва ми се, да, сега наистина ми се струва, че преди три дни, тъкмо затварях очи, през оная нощ, когато бяхме толкова уморени, чух нещо като тракане на часовник и даже се запитах откъде ли идва.
— Може неговият часовник да си чувал през земята — забелязва Паради, на когото разказвам това. — Тя, машинката, си работи, върти се, даже и човекът да е спрял. Пет пари не дава за тебе, кротичко си кара животеца.
Питам:
— Има кръв по ръцете. Къде ли е ударен?
— Не знам. Май в корема, като да имаше голяма черна дупка там. Или пък в лицето. Не забеляза ли едно малко петънце на бузата му?
Спомням си потъмнялото настръхнало лице на мъртвеца.
— Да, вярно, има нещо на бузата, ей тук. Да, може куршумът да е влязъл през там…
— Внимавай! — бързо казва Паради. — Ето го! Не биваше да оставаме тук.
Но не помръдваме, стоим нерешително, колебаем се. В това време Жозеф Менил идва право към нас. Никога не е изглеждал толкова крехък. Отдалеч се вижда колко е блед, колко изопнати, разстроени са чертите на лицето му, върви полека, сломен, прегърбен под бремето на неотменната натрапчива мисъл.